IX
Известно време Джимс не можа да се помръдне, загледан в аленото небе. Съмнение би могло да облекчи мислите, които помрачаваха съзнанието му, но докато стоеше изтръпнал и онемял, за него нямаше съмнение. Домът му беше в пламъци. Само това не би го сковало от ужас. Баща му беше там и можеше да се погрижи за майка му, нова къща можеше да се изгради, светът не се свършваше поради една изгоряла къща. Но имаше два огъня, и тъкмо другият, по-далечният, който хвърлеше по-неясни, но пък и по-мрачни отблясъци, му всяваше ужас. Това беше огънят на Хепсиба, който му говореше в нощта!
После завладяващото чувство го отпусна и когато си възвърна силата да действува, той видя Дран да гледа осветеното небе и всеки мускул, всяка скована линия в тялото на кучето говореше ясно за близостта на индианци. Досега това предупреждение никога не бе го карало да изтръпва от уплаха или страх.
Джимс се втурна тичешком по нанадолнището и както тичаше, храсти го шибаха по лицето, сенки се събираха в краката му и дългите ръце на мрака посягаха от дърветата, за да го задържат. Когато слезе долу, затича по-бързо и тъй гъсти и тъмни бяха степите на заградилата го гора, че закриваха сиянието на небето. Сребърни нишки звездна светлина осветяваха пътя му и той се стрелкаше през пръски и вирове от тази светлина и пресичаше полянки, където тя то поглъщаше в цели морета. Не можеше да настигне Дран. Като две сенки някоя весела вечер те тичаха единият по петите на другия, докато дъхът на Джимс започна да излиза от устата с голямо усилие и след една миля той закрачи отново ходом. Дран тръгна по-бавно и господарят му се изравни с него. Изкачиха по-нисък хълм и Джимс пак видя отблясъците на пожара. Горе в небесния свод те се губеха призрачно бледи в широката дъга на Млечния път.
Двамата затичаха нататък и духът на надеждата започна да се бори за място в ума на Джимс. Той се вкопчи в този лъч светлина, светнал от мрака на потресението и паниката, и се държеше за него с всички сили. Лъчът надежда придаваше живот и сила на доводите, с които сега се мъчеше да отхвърли другото, по-мрачно нещо. Домът му гори. Но то трябва да е нещастен случай — нищо друго, което да буди у него страх. Другият пожар — чам в Забранената долина — не е повече от съвпадение, вероятно причинен от невнимателен индианец или от лулата на някой бял. Горите бяха сухи. Дебел слой окапали листа застилаше земята и само чакаше искра от огниво, трошичка тютюн или тлееща тапа от патрон. Никога не го е било страх от горски пожари!
Той спря пак да си поеме дъх и Дран спря заедно с него. Двамата стояха в един от вировете звездна светлина, наострили уши, напрегнали очи, и кучето не даваше път на по-голям оптимизъм. Дръгливото му тяло трепереше от сдържаните чувства на несигурност и ожесточение, които го завладяваха, когато доловеше във въздуха смъртоносната отрова за ноздрите му — миризмата на индианци. Козината по гръбнака му беше настръхнала. От очите му изскачаха мълнии. От мощните му челюсти капеха лиги, сякаш беше движен от глад, а не омраза. Джимс се мъчеше да не повярва белезите, които виждаше, и си казваше, че ако случайно има индианци у дома му, те са приятели, които помагат да се спаси каквото може от трагичния ножар.
Лек ветрец шепнеше във върхарите, докато той се ослушваше. Сухи дъбови листа шумоляха по клоните им, сякаш ги тръскаха безплътни ръце. Сетне шумоленето и шепненето спря и сенките легнаха като твърди тела на земята. В тишината Джимс чу звук, който заглуши туптенето на неговото сърце. Беше тъй далечен, тъй неясен, че шумоленето на листата надделя в слуха му. Вятърът отново заигра сред дъбовете, сякаш нарочно.
Но Джимс бе доловил.
Беше доловил стрелба с пушки.
През хълмове и гори звукът бе стигнал до него откъм сеньорията Тонтьор. Той не дочака дъбовете да задремят пак. Дран го поведе за последния отчаян, изтощителен пробег през Голямата гора. Краката му като че се наляха с олово и се влачеха едва-едва към края на тоя бяг. Беше тичал твърде бързо. Той спря и се облегна на едно дърво, а Дран заръмжа полугласно и страшно в коленете му. Сега Джимс не се опитваше да приема или да отхвърля някакви предположения. Страшното бе станало според него, след като беше чул стрелбата с пушки. Изместило надеждата, дори и страховете му, неговото единствено и голямо желание беше да стигне колкото може по-скоро при баща си и майка си.
Пресилването го бе изтощило, когато двамата стигнаха до края на гората, и не можеше да продължи да тича, без да падне. Пред тях беше склонът — сребрист килим в звездната светлина. В полите му се намираше онова, което досега беше негов дом.