Това, че той представляваше нажежена до червено клада, без форма, готова да рухне — куп, от който пламъците се издигаха лениво, изчерпали яростта си, — не добави нищо към съкрушението му. Подсъзнателно беше очаквал това. Оборът беше също камара пламтящи главни, а онова, което оставаше от по-малките сгради до него, мъждукаше като угарки от огромни свещи, мушнати в земята. Всичко бе унищожено. Но дори това не беше фактът, който започна да го лишава от здрав разум; а беше полагал такива усилия да го запази. Безмълвието, липсата на живот и движение, липсата на звуци първо го ужасиха, а после го обгърнаха със смазваща, убийствена сила. Огньовете осветяваха низините. Джимс виждаше голямата канара при потока. Пътеките между градините. Птичите къщички в най-близките дъбове. Мелницата. Леха слънчогледи, приличащи на стройни нимфи. Имаше ярко осветени подробности, чак до малкия куп ябълки, които двамата с майка му бяха събрали преди един-два дни. Но не виждаше нищо извадено от горящата къща. Не виждаше баща си, майка си, нито Хепсиба Адамс.
Дори сърцето на Дран сякаш се сломи в тези мигове и от него се изтръгна звук, който приличаше на ридание. Беше полуклекнал. Не беше вече яростен, нито отмъстителен. Но Джимс не го виждаше. Той се мъчеше да намери у себе си някаква сила, която да му помогне да извика името на майка си. Устните му бяха пресъхнали, гърлото отказваше да го послуша. Безмълвието беше страшно. В него той чу като изстрел от пистолет изпращяването на една пръснала се главня. Чуваше водата в потока там, където се плискаше в камъните близо до мелницата. В гората зад него забуха бухал, снишил глас зарад звездната светлина. Не чуваше някой да говори, някой глас да вика.
Страхът, свиването на плътта и нервите пред опасността съвсем го бяха напуснали. Движеше го само мисълта за баща му и майка му, загадъчното им мълчание, желанието му да ги повика и да чуе в отговор техните гласове. Ако у него беше останало живо някакво духовно начало, само то не му позволи да закрещи. И това не беше продиктувано от страх. Той не сложи стрела на лъка си, когато слезе долу в звездната светлина с малко несигурни крачки. Това, което имаше или нямаше там, не можеше да се промени с една стрела. Той не се прикриваше в сенките. Не търсеше нищо и не искаше нищо освен баща си и майка си.
Изведнъж се натъкна на баща си. Анри лежеше на земята до един от розовите храсти на Катърин и сякаш спеше. Но беше мъртъв. Лежеше с лице, обърнато към небето, както племето мохок винаги оставяше мъртъвците си. Светлините от пожара играеха леко по него — ту се засилваха, ту избледняваха, както главните припламваха и угасваха, сякаш променливи акорди на някаква беззвучна музика.
Тих като светлината, без ридание и стон, Джимс коленичи до него.
Беше странно, че в този миг можа да заговори, докато преди малко тази сила бе потисната у него от неща не тъй ужасни като смъртта. В гласа му нямаше истерия. Собствените му уши го доловиха като глас, който не идваше от самия него. Изрече името на баща си, макар и да знаеше, че безжизнените устни няма да му дадат отговор. Повтори го без всякакво възбуждение и ръцете му стиснаха безмълвното тяло. Когато смъртта приближи, скове сетивата и спусне златно було на облекчението над болката, тя донася със себе си голямо спокойствие и тъкмо това — духовната скованост на смъртта, без физическата промяна — обзе Джимс. Защото звездната светлина разкриваше всички подробности: баща му безжизнен, побелелите му устни свити, темето му оголено и окървавено от ножа за скалпиране. Джимс рухна. Може би беше проговорил пак. Може би беше изхлипал. Но това нещо, подобно на смърт, което го обземаше със своята непрогледност и безграничност, го скри от самия него. Той остана до баща си, неподвижен и безмълвен като него. Дран седеше клекнал наблизо. След малко лека-полека припълзя до мъртвия. Подуши изстиващите ръце. Близна лицето на Джимс, както се беше захлупил върху рамото на баща си. След това остана пак неподвижен, с очи, вглеждащи се наоколо като кълба трепкащ пламък. Въздухът беше напоен със смърт. Той я вдишваше. Чуваше я. Тя беше в печалното шумолене на дъбовите листа. Беззвучно танцуващите сенки от огъня я блъскаха в него. Нощен ястреб, извил се близо до пожарището я носеше на крилете си. Безмълвието бе натежало от нея. Най-после непреодолимият подтик да отговори на духа на смъртта надделя, той клекна на задните крака и зави. Но то приличаше толкова малко на воя на Дран, колкото гласът, повикал преди няколко мига баща му, беше гласът на Джимс. Това бе призрачен звук, който сякаш накара да стихне дори шепотът на листата — задгробен, всяващ тръпки вик, който отекна през поляната, придружен от скръб.