Именно той изтръгна Джимс от дълбините, в които беше пропаднал. Момъкът вдигна глава, видя баща си пак и със залитане се изправи. Започна да търси. Наблизо, до купа ябълки, които Катърин му беше помагала да събере под дърветата на склона, намери майка си. И тя лежеше с лице към небето. Малкото останало от разпуснатата й коса беше разпиляно по земята. Великолепната й красота бе погубена. Звездната светлина нежно я галеше и разкриваше на сина й колко ужасен е бил нейният край. Тук, над нейния труп, сърцето му се сломи. Дран стоеше вярно на стража, вслушан в скръб, която късаше душата му. След това настъпи още по-дълбока тишина. През дългите часове горящите трупи се слегнаха в равни купища гаснещи главни. Печален вятър премина над Голямата гора. Млечният път започна да избледнява. Събрали се облаци закриваха звездите. После настъпи тъмнината, която предхожда деня, а след това дойде зората.
Джимс се вдигна, за да се изправи пред разбития си свят. Беше вече не младеж, а същество, състарено от преживяна вечност. Дран беше този, които го поведе да търсят Хепсиба Адамс. Той търсеше като полусляп, но въпреки това долавяше всичко. Видя изпогазената трева, отъпканата от мокасини пръст край извора, брадвичка, загубена през нощта, и на брадвичката английско име. Но Джимс не намери вуйчо си.
В същото сиво развиделяване, оживено от крилата на птиците и играта на катеричките между дърветата, той пое към имението Тонтьор.
Носеше брадвичката, вкопчил се в нея, сякаш дървото, което държеше, беше живо същество и можеше да му избяга. Поради тази брадвичка в ума му бавно възникна ужасна мисъл, която го оковаваше като верига. Оръжието, с късата му дебела дръжка от хикори, с изхабеното острие и разбита задна част, можеше да е кръв и плът, способна да изпита болка или да издаде тайна, тъй здраво се беше сключила ръката му около нея. Но той не виждаше нито желязото, нито дървото. Виждаше само името, което му казваше, че англичаните са дошли със своите индианци или са ги изпратила, както толкова често беше предричал вуйчо му. Англичаните. Не французите. Англичаните.
И той стискаше брадвичката, сякаш беше гушата на англичанин.
Но не мислеше за това. Тази част от него, която съзнаваше какво прави, действуваше независимо от разума, който го караше да се движи и вижда. Мислите му бяха заградени с каменни стени и в тези стени те се блъскаха и тъпчеха, все в кръг, и твърдяха едни и същи неща, докато повторението се превърна в бръмчене в ума му. Майка му беше умряла — там в стопанството. Баща му беше умрял. Убили са ги индианци с английски брадвички и той трябва да го съобщи на Тонтьор.
Цялото това нещо беше като някакъв недействителен здрач, през който минаваше, някакъв чудовищен кошмар. Изгряващото слънце не можа да разпръсне тази илюзия, която възникваше и изчезваше като вълни на светлина и мрак в ума му. Денят с неговата топлина и хубост, стотиците птици, които се събираха за отлитане на юг, веселото обаждане на пуйки под кестеновите дървета, меката синева на небето — всичко изостряше това чувство. Навремени малко оставаше да извика, че всичко случило се не е възможно, и беше готов да повярва, че очите са го излъгали.
След известно време въздействието на тези неща започна да отстъпва пред упорито налагащи се други сили — спасителите, които се издигат или падат между лудостта и здравия разум, между истерията и спокойствието. Той спря, когато стигна Катеричата скала, и погледна към Забранената долина. С багрите на есента тя повече от друг път приличаше на ориенталски гоблен, проснал се пред погледа му, с дружелюбно блеснали езера. Не виждаше никакъв пушек, никакъв признак за нахлуване или враждебни действия. До него долиташе песента на катеричките. Крилата на два орела, които познаваше от детството си, бляскаха в небето. Умът му се проясни и той усети да си възвръща загубената сила. Заговори на Дран и кучето се притисна до коляното му, вдигна към него поглед, изпълнен с немия език, който и то беше оставило да се скове, да умре за известно време. Мъжеството се върна у двамата. Когато обърнаха гръб на долината, в очите на Джимс гореше друга светлина.
Разумът му, сразен и разбит досега, се възроди, подклаждан от пламък, който буйно се разгоря, но като че ли не вливаше жар или възбуждение в плътта му. Само очите му се промениха и станаха очи на дивак, твърди като кремък и без дълбочина, в която човек би могъл да прочете какво чувствува. Лицето му беше пребледняло и безстрастно, с черти, изписани и изрязани сякаш върху безкръвен камък. Той погледна пак брадвичката и Дран чу въздишката, отронила се от устните му. Брадвичката беше нещо като глас, който му разказваше разни неща и злорадствуваше за това, което можеше да му разкаже. Тя го караше да мисли по-трезво и настойчиво му налагаше да бъде предпазлив. Той не се вслуша незабавно в настояването, защото това, което лежеше зад гърба му, превръщаше личната опасност в нещо незначително, не поради смелостта му, а защото страхът беше умрял в него. Когато наближи имението на Тонтьор, инстинктът за самосъхранение се събуди. Той не го накара да напусне откритата пътека или да тръгне по-бавно, но сетивата му се изостриха и несъзнателно започна да се подготвя за физическия акт на отмъщението.