Да стигне при Тонтьор, беше първото задължение при извършването на този акт. Тонтьор все още имаше неколцина мъже, които не бяха отишли е Дискау, и когато си припомни пушечната стрелба, пред очите на Джимс се изписа една картина. Убийците на баща му и майка му бяха свила към изток от Забранената долина и сеньорът, предупреден от огъня на Хепсиба, ги е посрещнал със заредени мускети. Джимс имаше вяра в Тонтьор и не се питаше какво е станало в низините край реката. Досега никакво съмнение не бе минало през ума му за съдбата на Хепсиба. Английските брадвички са го улучили някъде, иначе е щял да дойде през дългата нощ, когато двамата с Дран бяха бдели сами със смъртта. Но сега слаба, едва мъждееща надежда започна да се надига в гърдите му, когато стигна до хълма Тонтьор — една безразсъдна мисъл, че нещо може да е накарало вуйчо му Хепсиба да отиде на Ришельо: една надеждица, че след като е запалил сигналния си огън, е забързал към имението, като е смятал да намери близките си там. Баща му трябва да е видял предупреждението на Хепсиба през Забранената долина, но е чакал, без да повярва, докато смъртта е пътувала със сенките на нощта към крайречните низини.
Можеше да види Хепсиба след миг да преваля планината…
Хепсиба и баронът и мъже с пушки…
Дори Дран като че ли очакваше такова нещо, докато бързаха през последната осеяна с дъбове поляна и се изкачваха по обраслия с кестени хребет. Тук имаше яребици от зори до половината на утрото и едно ято се вдигна пред тях, запърпорило с крила. На склона откъм Ришельо растяха кленове и сухите листа стигаха до коляно. След тях идваха гъста ивица от шмакове с провираща се през тях пътечка и издатината на хълма, където винаги бяха спирали да погледат чудния край, подарен от френския крал на юначния му васал Тонтьор.
Джимс изскочи от гората на това място и искрата, която се разгаряше в гърдите му, потъна във внезапен мрак.
Нямаше вече имение Тонтьор.
Тънка, стелеща се мъгла покриваше низините. Беше като було, леко дръпнато да прикрие грозотата на нещо, което се е случило — було, не съвсем лишено от красота, като изтъкана от паяжина многоцветна завеса от лют пушек, провлякъл се в слънчевата светлина, тъкан, която чудновато и лениво се изплиташе от белезникави спирали, вдигащи се беззвучно навред, където бе имало сграда в сеньорията на Тонтьор.
Сега нямаше никакви сгради освен една. Голямата господарска къща я нямаше. Нямаше я черквата с бойниците. Нямаше ги къщите на земеделците отвъд ливадите и нивите. Единственото оцеляло нещо беше каменната мелница и голямото колело с крилата бавно се въртеше със стенещ звук, който долиташе едва чуто от далечината. Само то нарушаваше безмълвието.
Както Джимс гледаше надолу, влачещото се було пушек му се стори като саван, покриващ мъртвец. За първи път той забрави за баща си и майка си. Сети се за някого, когото бе познавал и обичал много отдавна. Тоанет.
X
Скрит от шмака с алена корона, Джимс стоя дълги минути, без да сваля очи от картината на опустошението в долината, твърде жестоко ранен от собствената си трагедия, за да може да бъде дълбоко потресен наново. Всичко това бе огромно зверство, което го зашемети, но не го лиши от разум и способността да действува, както другото. Това тук сложи край на надеждите му и разсъдъкът, преценил фактите, както му ги разказваше мъртвешкият саван в долината, преряза като с остър нож умствения мрак, затъмнил съжденията му. Последното, което би могло да остане от неговия свят, бе унищожено, а с него и Тоанет.
Под тънкото було от дим, през което разглеждаше низината нямаше никакви признаци на живот и никакво движение освен въртенето на колелото с платната на мелницата. Обширното пасбище, което се простираше до реката, беше празно. Добитъка, конете, овцете ги нямаше. Тази празнота се ширеше по земята, докъдето му стигаше погледът. Смъртта бе отминала по пътя си тъй бързо, както бе дошла, и нито един неприятел не бе останал да тържествува над служилото се.