Както бе стоял на края на Голямата гора и търсил фигура, която би могла да бъде майка му, така сега се взираше за фигура, която би могла да бъде Тоанет. Но в гърдите му нямащ същата надежда, нито същия страх. Те бяха изместени от увереност. Тоанет бе мъртва, лишена от своята красота и живот, както това бе станало с майка му. Завладя го ярост, тъй всеобемаща в силата си, както цветът, който пламтеше край него в аления храст. Тя се разрастваше в него от момента, когато коленичи до баща си; беше се мъчила да прелее през границите на скръбта му, когато намери майка си, беше го изпълнила с лудост, все още неоформена в ума му, когато покри лицата им рано в зори. Сега знаеше защо стиска английската брадвичка тъй здраво. Искаше да убива. Това бе ужасно и съвършено невъзбуждащо чувство у него. Не будеше желание да призовава на бой или да се нахвърля стремително върху някого. Гневът, който го изгаряше, пареше жилите му, не оставяше плътта спокойна, този гняв беше нещо, което диреше отмъщение, не срещу едного или група хора. Той не анализираше философското начало или абсурдността на този факт, ала очите му се извърнаха от изпълнената с дим долина на Ришельо към юг, където Шамплен блестеше на слънцето много мили надалеч, и ръката, която държеше брадвичката, затрепера от бликналата жажда за кръвта на един народ, който Джимс бе намразил в този ден и този час.
Смътно си даваше сметка за стенанието на мелничното колело, докато слизаше в долината. Не изпитваше страх, нито необходимост да крие движението си, защото смъртта не би си дала труд да се върне при едно такова пълно опустошение. Но колелото, когато той дойде по-близо, наруши тишината с нотка, която като че ли се налагаше със странна настойчивост на безлюдността, сякаш викаше някого. То вече не беше толкова предмет от желязо и дърво, който плачеше в глада си за смазка, колкото глас, който му заповядваше да слуша. Стори му се, че изведнъж е доловил какво казва то — „малкият английски скот… малкият английски скот…“ — и повтаряше тези думи, докато се превърнаха в непрекъснат и еднообразен припев, освен когато полъх на вятъра подкарваше колелото по-бързо. Също като че ли някой бе откраднал една мисъл от главата му. И това, което тя изразяваше, беше вярно. Той беше английският скот, който идваше, както бе предсказала мадам Тонтьор. Тоанет е била права. Зверове с бяла кожа, в жилите на които течеше неговата кръв, бяха изпратили своите убийци с брадвички, за да го докажат. И като самотна сянка Джимс бе останал, за да види всичко. Мелничното колело го знаеше и дори в мигове, когато мълчеше, като че имаше силата да му го каже.
С упорита твърдост той се запъти към ада, през който трябваше да мине, преди да може да свърне на юг, за да търси отмъщение с Дискау. Тоанет сега бе негова толкова, колкото и майка му, и именно нея започна да търси сега.
В един ров, който минаваше почти под стрехите на снабдената с бойници черква, се спъна в някакъв труп. Беше паднал сред високата трева и бурените и оставал скрит там. На главата имаше кичура коса на воин мохок, а в една от вкочанените ръце държеше английска брадвичка като тази у Джимс. На колана на воина имаше скалп и за миг на Джимс му прилоша. Сетне продължи пътя си, защото това беше скалп на младо момиче, одран преди много дни.
Още по-нататък разбра, че с имало тревога и малка схватка. Там лежеше старият Жан дьо Лозон, кюрето, свил се одве, като джобно ножче, полуоблечен и с разбита стара кремъклийка под него. Беше плешив, нямаше коса, която да вземе неприятелят, и затова беше останал необезобразен. Беше гръмнал с пушката и е тичал към укрепената черква, когато куршум го ударил между слабите му плешки. Джимс се спря над него достатъчно дълго, за да си вземе бележка за всичко това. Видя още няколко тъмни петна на земята, съвсем близо до мястото, където е била дебелата дъбова врата на черквата. Там лежаха Жюшро и Луи Ебер, и двамата вече на години, а недалеч от тях — жените им. Родо беше петият. Той беше слабоумен момък и сега изглеждаше като клоун, умрял със захилено лице. Тези хора бяха живели най-близо до черквата. Другите са били твърде далеч, за да се откликнат на тревогата бързо, но резултатът е бил същият. Едни бяха дошли, за да посрещнат смъртта си. Други бяха я чакали да дойде при тях.
Между тази група и тлеещия куп, бил никога господарска къща, лежеше самотна фигура. Джимс отиде при нея бавно. Наситеният с дим въздух го задушаваше, сякаш беше крехка тъкан, лишена от животворното начало. Това терзание стана най-тежко, когато видя, че проснатият труп е Тонтьор. Противно на другите, баронът беше напълно облечен. Без съмнение е бил въоръжен, когато е изскочил от къщата, но в ръцете му не беше останало нищо освен буци пръст, които е стиснал в предсмъртната агония. От Джимс се изтръгна вик. Беше обичал Тонтьор. Сеньорът бе единственото звено, свързвало по-късните му години с мечтите от детството, и само благодарение на него като че ли не беше съвсем загубил Тоанет. Досега не беше си давал сметка колко голямо място е заемал Тонтьор в чувствата му и колко необходим му е бил. Той скръсти ръцете му на гърдите и освободи пръстите от земята. Чувствуваше Тоанет до него и за кратко време главата му се замая и му прилоша така, че се изгуби за погледа му Тонтьор. Но чуваше Тоанет да ридае.