Трябва да е бил незабравим и ужасяващ образ, когато се появи отдолу в светлината, нахлуваща през прашните стъкла на три кръгли прозорчета над главата му. Трябва дори да е приличал донякъде на чудовище. Беше оставил част от дрехите си при майка си и баща си и ръцете и раменете му бяха голи. Саждите, пушекът и изцапаното с пръст го бяха обезобразили. Лицето му изглеждаше боядисано за сеч и зеленикави пламъчета бляскаха в очите, които търсеха врага. Кръв капеше на дъбовия под от ранената му ръка. Беше Франкенщайн23, готов да убива, раздърпаният вид и яростта скриваха младостта му, позата му ужасяваше с устрема да се нахвърли върху нещо с вдигнатата си брадвичка.
Ако брадвичката беше намерила череп за разбиване, той щеше да е на Тоанет. Тя се обърна към него, когато Джимс влезе, стиснала празния мускет, с който бе гръмнала през прорез в стената, сякаш все още вярваше в силата му да я защити. Бледността й се подчертаваше от копринената мрачевина на дългата черна коса, обвила раменете и. В очите и се четеше безумие. И въпреки това стоеше тъй изправена и напрегната в очакване на смъртта, че не изглеждаше напълно обладана от страх или ужас. Имаше нещо непобедимо у нея, душата на самия Тонтьор се бореше в нежните й гърди, караше я да не се бои да умре и й придаваше предизвикателен вид. Тази смелост не можеше да скрие белезите на нейната измъченост. Смъртта на минаване беше по чудо пощадила плътта й и въпреки това тя стоеше изтерзана в помещението на мелницата.
Очакваше дивак, а позна Джимс. Мускетът падна от ръцете й на пода с тъп тропот и тя отстъпи назад, сякаш се дърпаше от човек, чието присъствие беше по-ужасно за нея от присъствието на мохок, докато не долепи снага в струпаните чували със зърно, сякаш притисната от него до стената. Викът на отмъщението, който беше на устните на Джимс, се пречупи в хлипащ стон, когато я видя. Той изговори името й, но Тоанет не отговори, а само се залепи още по-близо до чувалите. Ноктите на Дран затракаха по дървения под, когато се приближи до нея. Това не отвлече очите й от Джимс. Те бяха двоен огън, пламтящ към него през здрачния полумрак. Кучето докосна ръката й с топлия си език и тя я отдръпна.
Девойката като че ли стана по-висока срещу сивия фон на стената от чували.
— Ти… английски… скот!
Този път не беше мелничното колело, а гласът на Тоанет, изпълнен с гняв и ярост, които блестяха в очите й.
— Английски скот такъв! — повтори тя. — Ти уби баща ми… ти уби всички тия там… ти и майчиното ти племе… а сега си дошъл… за мен…
С неочаквано движение тя вдигна мускета и го удари. Ако беше зареден, щеше да го убие. Продължаваше да удря, но Джимс възприемаше само думите, които се изтръгваха разпокъсано от нея, докато го удряше с всички сили. Той дошъл с английските индианци да унищожи нейните сънародници! Той и майка му скроили това и те били живи, докато всички нейни близки били мъртви! Дулото на пушката го перна през очите. Улучи ранената му ръка. Биеше тялото му. През сълзи Тоанет повтаряше, че иска да го убие и с бесни крясъци търсеше сили, с които да извърши това, а той стоеше пред нея като каменен истукан. Английски скот… убиец на нейните съотечественици… звяр, по-ужасен от боядисаните диваци…
Тоанет го би, докато тежестта на мускета я изтощи и тя го изтърва. Тогава безсилно посегна към брадвичката в ръката на Джимс и пръстите му пуснаха дръжката. С тържествуващ вик девойката я вдигна, но преди да успее да нанесе удара, падна като подкосена на пода. Дори тогава, когато Джимс коленичи до нея, почти безчувствените й устни продължаваха да шепнат обидните думи.
Джимс вдигна главата и със здравата си ръка и след малко тя остана притисната до гърдите му. Очите й бяха затворени. Устните бяха безмълвни. А Джимс, изнемогващ от нейните удари, си спомни за бога на майка си и пошепна благодарствена молитва за избавлението на Тоанет.
Сетне се наведе и целуна устата, която го беше клела.
XI
Тоанет беше сама, когато дойде пак в съзнание, възвърнало се, за да облекчи духовната и телесната й болка. Стори и се, че се събужда от сън и стените, които смътно й се мяркат пред очите, са стените на спалнята й в господарската къща. Това, че истината, доказателствата за която тъй страшно я обкръжаваха от всички страни, можеше да бъде действителност, а не сън, отпърво тъпо се наложи на възприятията й, а после изведнъж й стана съвсем ясна. Тя седна в очакване да види Джимс. Но той си беше отишъл. Тя вече не лежеше, където беше паднала в краката на неприятеля си, Джимс й беше направил легло от празни чували и вероятно я беше пренесъл там. Потръпна, когато погледна мускета и кървавото петно на пода. Беше се опитала да го убие. А той си отиде и я остави жива!
23