Както това стана с Джимс, така и у нея нещо беше прегоряло сега. Беше изчезнало в залялото я море от мрак и тя се надигна с безстрастно спокойствие, като че стаята в кулата с нейния прахоляк и паяжини и складираното зряло зърно бе станала нейно убежище. Гневът беше стихнал. Ако мисъл можеше да убива Тоанет все още би стоварила отмъщението си върху Джимс, но нямаше вече желание да допре пак мускета, който лежеше на пода. Отиде до стълбището и погледна надолу. Синът на англичанката не бе оставил никаква следа освен капките кръв, които образуваха пътека по стъпалата и до вратата. Обзе я ликуване, като си помисли колко малко е оставало да навлече на семейство Бюлен същата сянка на смъртта, която те и такива като тях навлякоха на нея. Ала тръпката на вълнението секна в следващия миг. Червените капки, осветени ярко от слънцето, привличаха погледа й. Джимс Бюлен вън там с нейните мъртъвци! Момчето, което майка й се мъчеше да я накара от дете да гледа с ожесточение и неприязън, е станало мъж, превърнало се е в английско чудовище! Тя се опита да върне силата си да мрази и желанието да убива, но усилието остана безплодно. Тръгна по алените петна, без да чува нищо освен мелничното колело над главата си. Долу я чакаше празнота, самотност, в която дори слънцето като че губеше топлината си.
Тоанет застана на вратата и навред наоколо й се ширна димната завеса, лека и неподвижна във въздуха. В далечината, премрежена от мъглата, вдигаща се от тлеещите развалили, видя фигура гротескно приведена под някакъв товар. Беше нещо безформено, разкривено от слънцето и димните облачета, които танцуваха пред очите й, но беше живо, понеже се отдалечаваше от нея. Зад тази фигура имаше друго нещо, по-дребно, и тя разбра, че това са Джимс и кучето му.
Тя ги проследи с поглед, докато се загубиха от очите й, и минаха минути, преди да се запъти натам, където бяха отишли те.
Джимс сигурно я беше видял, защото се появи отново с кучето, като някой върколак по петите му. Беше намерил някъде дреха и нямаше толкова дивашки вид, макар лицето му да беше обезобразено и да кървеше, където го беше ударила с желязната цев на мускета. Той дишаше с труд, но лицето му беше така безстрастно, както и преди в кулата на мелницата — лице на индианец с плът, калена от безстрастието, върху което Тоанет се бе нахвърлила с такова ожесточение. Опита се да заговори, когато той спря пред нея. В душата й имаше още малко обвинение и гняв, но те бяха безсилни в царящото между тях мълчание. Очите му, когато срещнаха нейните спокойно изпод зловещия белег на нейния удар, като че приличаха по-малко на очи на убиец и в тях имаше по-скоро поглед на човек, който я гледа със студено и страшно състрадание. Той не протегна ръка да й помогне, макар тя и да усещаше, че залита. Вече не беше младеж. Не беше момчето, което майка й я беше учила да мрази. Не беше дори Джимс Бюлен.
Но гласът му бе същият.
— Съжалявам, Тоанет.
Джимс едва ли разбра, че е изрекъл тези думи. Те прозвучаха назад през годините, сякаш някакъв призрак се беше върнал към живот — призрак, спомена за който те бяха отдавна изтръгнали от сърцата си.
— Какво правиш тук? — властно попита тя.
Могла е да му зададе същия този въпрос и през онези маловажни години, когато се е осмелявал да посещава имението Тонтьор с глупавите си подаръци. Защо беше тук? Той се обърна в посоката, откъдето беше дошъл, и протегна ръка не за нея, да я поеме, а вместо отговор. Тя разбра какво е носил. Сълзи ли? Такива баналности не можеха да съществуват в огъня от разгрома, опустошил техните души! Случаен полъх на вятъра отвя назад косата й в дантелена наметка от гарвановочерна коприна. Гордост, презряла скръбта, я накара да повдигне малко брадичката си, когато се подчини на Джимс и тръгна подир него и кучето. Духът на Тонтьор дойде да я придружи. Той светеше в широко отворилите й се очи и в разтворените устни, когато гледаше напред. Тя знаеше къде отива. И когато стигна до мястото, приготвено от Джимс, приличаше на бял ангел, появил се да погледа за миг-два покойника.
С намерена някъде лопата Джимс бе изкопал гроб. Беше плитък и направен малко по-приемлив с настилка от златиста трева. Тонтьор нямаше нещастен вид, както лежеше в него. Темето му беше покрито, тъй че Тоанет не можеше да види. Тя коленичи, за да се помоли, и Джимс се дръпна настрана, като смяташе, че да коленичи до нея със следите на омразата й по лицето и тялото си, би било светотатство.