Дори сега, когато би трябвало вече да разбере, мелничното колело продължаваше да скърца и крещи и изведнъж на Джимс му дойде наум, че не може да е било така предишния ден, когато Тонтьор е бил жив. Някой дявол трябва да се е настанил горе в мелницата!
Той чакаше и оглеждаше кръгозора, който вече се очистваше от пушеците. Смъртта бе минала, но можеше да се върне пак по собствените си опожарени стъпки. Тоанет, коленичила до баща си, му навя тази мисъл. Стори му се много дълго, докато тя се изправи и се обърна към него. Не плачеше. Очите и бяха сини звезди на лице, бледо като мрамор. Слънцето я огряваше и придаваше неземно сияние на косата й. Красотата й го сковаваше, също както собственият му ужасен вид изтръгна от нея стон на протест, когато той свали дрехата, взета от някой мъртвец, и покри с нея Тонтьор. Но тя не проговори. Само мелничното колело не спря жлъчните си вопли, когато буците пръст се посипаха върху барона. Тоанет впери очи в небето и когато Джимс свърши, придружи го обратно до мелницата. Не го изпускаше от очи, а той отиде при рова, където лежеше мъртвият мохок, после да си вземе лъка там, където разбра, че трупът, който бе помислил за Тоанет, е на жената на Петер младши.
Джимс се върна и й заговори за втори път. Устните, които бе разбила с дулото на мускета, бяха подути, а белегът през челото потъмняваше и придобиваше възпален цвят. Парчето плат, което беше увил около ранената си ръка, се червенееше. Гадене и болка започваха да се четат в очите.
— Трябва да те отведа — каза той. — Няма време да се погрижим за другите. Ако те се върнат…
— Те няма да направят нищо на теб — отвърна тя. — На Даниъл Джеймс Бюлен. Не е ли така?
Джимс не отговори, само погледна отвъд Ришельо към Шамплен и Дискау.
— И няма да направят нищо на баща ти, на майка ти и на всичко друго, което принадлежи на рода Бюлен, а ще ги възнаградят за верността, с която са убивали и безчинствали. Не е ли и това така?
Джимс пак не й отговори — той се ослуша за някой звук от далечината.
Нейният глас бе спокоен и безмилостен, без следа на съжаление за белезите от ударите, които му бе нанесла. Беше получил по-малко от нейните сънародници и само поради слабостта й и липсата на умение не беше пострадал наравно с тях. Тя видя по лицето и очите му, че му става лошо, но съжалението към него бе тъй мъртво в гърдите й, както и желанието й да живее. Знаеше къде ще я заведе. В своя дом — място, останало незасегнато от кръвниците. При майка си, нежната и хубава жена, в която баща й бе вярвал така непоколебимо. При Анри Бюлен, предателя, продал честа си за една англичанка. Отвъд бащиния й хълм, в Забранената долина, я чакаше безопасност и милост от страна на неприятелите на родината.
Устните й намериха начин да го наранят още по-дълбоко.
— Баща ти и майка ти те очакват — каза тя. — Върви и ме остави тук. Предпочитам да дочакам завръщането на твоите приятели индианци. И не съжалявам, че съм се опитала да те убия!
Той се отдели от нея и отиде там, където на земята лежаха Ебер, Жюшро и слабоумният Родо. Този път взе дрехата на идиота — хубава дреха, направена от майката на младежа. Той беше обичал птици и цветя и на ревера на дрехата имаше повехнал цвят от мушкато. Джимс го свали и го тикна между пръстите на умрелия.
След това се върна при Тоанет и каза:
— По-добре да вървим. — После добави: — Съжалявам, но трябва първо да отида при майка си и баща си.
Той залитна, когато тръгна, и хълмът Тонтьор се наклони и заклати пред очите му. Главата го болеше, сякаш някакво парче се беше отцепило и се въртеше в нея, и когато го последва, Тоанет видя резултата от безропотно приетите от него удари с дулото на пушката. Защото в края на краищата тя го последва от димната мъгла към по-чистия въздух на ливадите и през тях по отъпканата диря, която водеше към индианската пътека и дома на Катърин Бюлен. Вървеше подир него сякаш дърпана от вериги, но след малко тежестта на тези вериги като че се махна и когато Джимс се спъна и едва се задържа да не падне тя малко остана да извика. Широколистната гора ги погълна и сега ги обгърна още повече, отколкото по-рано сутринта, топлината и златната пищност на сиромашкото лято, което предхожда убийствените слани и отварянето на бодливите обвивки на кестените. В този есенен покой и тишина, с приглушените песни на птиците и дъха на зрялата земя между нея и синевата на небето, ожесточението, което се мъчеше да задържи и срещу младежа пред себе си, от време на време почти съвсем се разпръскваше. В такива моменти духът на баща й беше пак с нея. Това беше най-любимата му пътека, през хълма и гората до разчистеното място в Забранената долина. Краката на коня му я бяха изгладили и на земята имаше следи от копита толкова ясни и свежи, като че ли бе минал оттук само преди един час. Близо до Катеричата скала винаги се беше позабавял, за да хвърли поглед към величието на долината, и там Тоанет спря с Джимс на мястото, отъпкано от баща й.