— Те са там долу — каза Джимс и посочи повече на Дран, отколкото на нея.
Той измъкна брадвичката от колана си и я понесе в ръка. Тримата прекосиха поляната, където беше убил Пол Таш пуяка, минаха през преградата от храсти, издигната от феите. Навлязоха в по-дълбоката тишина на Голямата гора и Дран, който беше вървял между тях, поостана, приближи се към Тоанет и се бутна с муцуната в ръката й.
Тя не си я дръпна този път.
Стигнаха склона и Джимс забрави, че Тоанет е зад него. Той се запъти право надолу, като висок, слаб призрак, а момичето спря и остана само, загледано в мястото, където трябваше да е домът на младежа, и най-после един вик се изтръгна от устните му.
Джимс не чу. Той не виждаше нищо освен купчинката розови храсти и мястото, където лежеше майка му. Отиде първо при нея, забравил за присъствието на други, без да обърне внимание на слънцето, на все още тлеещите развалини, с трепнала в душата му искрица нежелание да повярва. Но тя беше мъртва. Сега я видя с по-ясен поглед, макар да му прилошаваше от болка. Коленичи безмълвно до нея за малко. Докосна лицето и нежно с ръка и тогава отиде при баща си. Дран вървеше по петите му. На сечището имаше лопата, те я намериха и заедно се върнаха с нея. Беше решил да копае под голямото дърво на майка си.
Когато се върна, майка му не беше сама. Тоанет беше там, на земята, сложила главата на англичанката в скута си. Очите й блеснаха срещу Джимс и в тях имаше нещо като неподчинение, нещо, което се налагаше и предизвикваше и което прикриваше всяко възможно съжаление към него или молба за прошка. Ръцете й стискаха студеното лице на жената, която бе искала да мрази, а самата тя продължаваше да гледа Джимс тъй втренчено, тъй жестоко, с такова разбиране, че сякаш просто чакаше той да я удари.
После сведе глава над майка му и бляскавото було на косата й скри смъртта.
XII
Беше късно следобед, когато напуснаха долината, час на дрямка, когато слънцето се готви да се оттегли за ранната си почивка, оставило отблясъци и рисунки и предвечерни багри, които можеше да бъдат от разтопен метал.
Ръката на Тоанет беше в ръката на Джимс.
Те приличаха на млад бог и млада богиня, готови да посрещнат всичките опасности на един дивашки свят със сила, изкована от огън. На Джимс вече не му беше лошо. Ранената ръка бе превързана от пръсти нежни като пръстите на майка му. Горещи сълзи, капещи по него от черните ресници на Тоанет, с милувката си бяха излекували физическата му болка. Думи, изречени с глас, какъвто никога, не бе чувал от нейната уста, искаха от него прошка за дългите години погрешно разбиране и подействуваха като покоя на самия ден върху сърцето му. От съсипиите тя бе издигнала духа му до прекрасните висоти на безстрашието и непоколебимостта. Посърнал от скръб, но скръб не по-голяма от нейната, той пак видя пред себе си сенките на мечтите.
Тази Тоанет, която вървеше до него, се беше върнала до дните, когато тези мечти са се раждали. Би могъл да си я представи като онази Тоанет в стопанството на Люсан, само че сега съвсем не беше великолепна с изпоцапаната и скъсана рокля, а косата сплетена в прави плитки вместо блестящите къдрици. Под голямото дърво, при майка му, тя се прости с много неща — с голяма част от силата си, малко от смелостта си, но най-вече с годините на горделивостта, изградена главно върху лъжливи учения. Там, също както огньовете бяха променили Джимс по друг начин, тя стана детето, за което Катърин се беше молила да дойде при нея някой ден.
Не изглеждаше толкова висока до Джимс. Не беше тъй безстрастно студена и претръпнала, готова да прегърне смъртта, ако се изпречи на пътя й. Блясъкът в очите и бе по-друг. Беше потъмнял от безутешност и криеше в себе си предвечни дълбочини на мъката. Но имаше в него и други неща. Тя виждаше пак безкрайните степи на гората, настъпването на нощта, самотността й на света, нейната безпомощност и силата на този, който вървеше до нея. Чашата на съдбата й, преляла от ужаси, беше я превърнала, като Ниоба24 в камък, но сега топлата плът се събуждаше със своята крехкост и слабост и я връщаше отново към живот и жаждата за живот. Тя погледна Джимс. Като дете, преди много години, бе могла да се остави да я заведе ей тъй дълбоко в гората, сред която не го беше страх и се чувствуваше сигурен, а сенките и тайнствеността караха сърцето й да трепери. Пръстите й стиснаха неговите.
24