Въпреки това мадам Тонтьор я мразеше. Тя не вярваше на нищо добро, което се кажеше за Катърин, и я мразеше първо като смъртен враг на своя народ, мразеше я още, защото се осмеляваше да държи главата си изправена гордо, като съпруга на някой феодал, и най-после я мразеше, защото, при все че не беше повече от жена на нищо и никакъв заселник в горските пущинаци, имаше дързостта да бъде най-хубавата жена около сеньорията на Тонтьор.
И доколкото можеше, беше насаждала и подхранвала тази омраза в сърцето и душата на горделивата си дъщеричка Мари-Антоанет, а Тонтьор, сляп за злобното коварство на жените в подобни случаи, се чудеше защо неговата дъщеря, която обожаваше повече от всичко друго на света, проявява такава открита неприязън и недружелюбност всеки път, когато Джимс дойдеше в тяхното имение.
II
За същото нещо беше мислил и Джимс, както вървеше пред баща си и майка си. В този момент умът му бе зает с напрежението на една схватка. Мислено, а донякъде дори и физически той бе обзет от вълнението на кървава битка. Пет-шест пъти, откак започна дългото изкачване по хълма Тонтьор, стиска за гушата и пребива Пол Таш и при всеки миг на тези мислени победи Мари-Антоанет гледаше в почуда и с ужас как той безмилостно се нахвърля и побеждава хубавия й млад братовчед от големия град Квебек3.
Дори в разгара на тези живо представяни картини той оставаше натъжен и именно сянката на тази тъга Дран долови, когато погледна в очите на господаря си. От деня, когато Джимс за първи път видя малката Мари-Антоанет (тогава тя бе на седем, а той на девет години), мечтаеше за нея и със седмици и месеци напред очакваше случаите, когато баща му ще позволя да отиде заедно с него до имението на Тонтьор. В тези редки дни беше се заглеждал с обожание в малката принцеса на сеньорията и дори и беше поднасял цветя, пера, орехи, кленова захар и разни чудати съкровища, намерени в гората. Тези прояви на внимание не можаха да изградят мост през пропастта, която ги делеше.
Беше понасял тази обида и все тъй мечтал за Мари-Антоанет, понеже нямаше друга, която би могла да запълни нейното място. Но от есента, когато в сеньорията дойде сестрата на мадам Тонтьор със сина си Пол, мечтите му се помрачаваха все повече и повече, докато този четвъртък следобед мястото им заеха мрачни и безпощадни видения как ще отмъсти на младежа, който му се присмя и го унизи и който, без всякаква видима за Джимс заслуга, се къпеше в топлите усмивки на Мари-Антоанет и се радваше на нейното благоволение.
За всичките си разбити надежди да завърже приятелство с Тоанет сега той винеше този богат и моден младеж с неговите зелени и алени плюшени дрехи, дантелените му жаба и златошити брокати, сабята със сребърна дръжка и високомерно, надуто държане. Враждебността на Джимс не беше породена само от мислите му, защото Пол Таш, син на армейски офицер от Квебек, затънал в интригите на губернатора, беше последната сламка, пречупила всичките му досегашни надежди да направи най-после някакво впечатление на малката дъщеря на сеньора. След идването на Пол, две години по-голям и една глава по-висок, който парадираше с всичките изтънчени обноски, на които учеха младите господа в Квебек, тя се държеше с него още по-надменно, а в същия този ден не се и опита да скрие колко забавно й се видя, когато Пол каза с присмех на мургавото си лице:
— Не се ли уморяваш да минеш пеша целия тоя път от гората дотук, момченце? И дали майка ти позволява някога да напълниш тая твоя пушка с барут и куршум?
Тъкмо споменът за този миг подлютяваше сърдечната му рана — миг, през който бе останал безмълвен, с пламнало, зачервено лице, с безнадеждно скован език, с едва биещо сърце, докато момчето от Квебек се отдалечи с Тоанет, надуло се като пуяк, и му хвърли презрителен поглед. Съзнанието, че не е съумял да отговори или да направи нещо, а е стоял изчервен и ням като някой глупак и е приел оскърблението без възражение, го правеше по-мрачен и изостряше ожесточението му.
Той се зарадва, когато майка му и баща му спряха да си починат на ръба на голяма скала край пътеката, защото това му даде възможност да продължи сам, а когато беше сам, можеше да бъхти и да блъска братовчеда на Тоанет много по-добре, отколкото когато те вървяха по петите му. Но времето, когато Дран избърза пред него до началото на високо плато, покрито с изобилна трева и гъсто обрасло с големи кестени, мислената му кръвопролитна оргия на отмъщението започна да стихва.
Изведнъж Дран спря така, че мършавото му тяло прегради пътя за колената на Джимс. Той стоеше, вдигнал сакатия си крак във въздуха, а когато бавно стъпи с него пак на земята, го направи по начин, който накара господаря му да трепне от някакво предчувствие. Намираха се на ръба на осеяна с цветя поляна между кестените — „танцувална площадка за горски феи“ беше я нарекла тази сутрин майка му, — а околовръст тази прекрасна поляна бе заобиколена с гъст лещак като ограда, вдигната там от самите феи, за да се запазят от любопитни очи в своите веселби. На стотина крачки, оттатък това малко, заляно от слънце хорище сред пустошта, в дъното му, скрит от храстите — Джимс знаеше, — имаше някакъв дивеч.
3
В 1749 година населението на Квебек, главния град на Нова Франция, богатството, културата и изтънченият живот на който го правели по онова време Версай на Новия свят, е било по-малко от 7000 души. — Б.а.