Те отминаха цветните градини на майка му, където отбрани цветя кимаха и сърцевината им бе препълнена със зреещи семена; заобиколиха нивата с ряпата, където събраните морави грудки лежаха и чакаха свежестта на сланите да придаде крехкост и вкус на месото им; пресякоха през средата новото сечище, където много пънове с рошави коренища бяха струпани, за да бъдат употребени през зимата в огнището на къщата. На едно място с пръсната свежа пръст лежаха сечива, използвани предишния ден — брадви, лопати, дървени лостове и голямата двойна копачка, която Хепсиба направи в ковачницата на Анри. Върху полуизкоренен пън лежеше една от лулите на Хепсиба, направена от половин царевичен кочан и куха тръстика. Близо до този пън хитро ги поглеждаше пуякът, който бе живял под него.
Джимс спря и се огледа и малко остана гърлото му да нададе стария познат вик на Хепсиба. Много пъти беше карал гората и низините да кънтят от този вик и беше чувал вуйчо си да му отговаря. Но сега тишината му послужи за предупреждение. Като приятел тя му шепнеше, че е поел свещена отговорност за друг човек. Очите му се обърнаха към прекрасната главичка до неговото рамо. В същия миг Тоанет вдигна очи и срещна погледа му, а дори когато бе гледала майка му, те не са били тъй дълбоки и нежни.
— Трябва да са хванали вуйчо ми там — каза Джимс, като не позволи на гласа си да трепне, и загледа през горските върхари на Забранената долина. — Той е запалил сигналния огън за нас и тогава са то убили. Бих отишъл да го намеря, ако не беше ти.
— Аз ще дойда с теб — отговори Тоанет.
Но Джимс свърна на запад и не погледна назад към дома си, нито се издаде как му се спира дъхът в гърдите. В кленовата гора, където канелките за сока и тополовите корита още стояха под дърветата, окапалите листа весело шумоляха при преминаването им. Високото им шумолене не тревожеше Джимс и без да се усети, заговори с Тоанет, сякаш тя беше дете на ония дни, а той, станал мъж, и обясняваше разни неща. Описа й за първи път как диваците са дошли, докато е бил на път към дома си от стопанството на Люсан, и изброи съображенията, които го караха да вярва, че са бързали да си отидат, та са оставили много неща като прибраните плодове и зърно, които положително щели да вземат, ако не са им попречили обстоятелствата. Смяташе броят им да е бил толкова голям, колкото предполагаше Тоанет, а тя преброила десетки от прозореца на спалнята си в имението. Беше сигурен, че не са слезли по-нататък по Ришельо, а са се върнали пак през Забранената долина в земите на племето мохок. Те двамата, за да се изплъзнат, трябвало да свият на запад, по-далеч от пътя на изостанали врагове, а после пак на изток, към стопанството на Люсан. Каза й да не се плаши от шума на листата. Скоро щели да се разделят с този шум и да стигнат до познати нему тайни пътеки и до закрилата на гори и блата, където имало пущинаци, тъй гъсти и непроходими, че там било тъмно и сега, когато слънцето все още грее на запад. На другия или на следващия ден щял да я заведе здрава и читава в следващата сеньория и там щяла да намери начин да бъде отведена при близките й в Квебек. Той след това щял да се присъедини към Дискау, за да се бие с англичаните. Джимс направи своето изявление без жар или самохвалство, като че ли това беше единственото, което можеше да направи — факт, решен за нея, както и за него. Важното било да стигнат до къщата на Люсан тази вечер. Индианците нямало да се приближат много, понеже вярвали, че всички изоставени места се обитават от призраци и зли духове. Ако случайна се изтъкнели на нея, червенокожите щели да се махнат, колкото могат по-скоро. Докато й разправеше тези неща, изпитваше желание да й зададе редица въпроси. Как е попаднала в кулата на мелницата, и то здрава и читава? Къде е майка й? Но здраво стисна устни, понеже разбираше, че не трябва да й подлютява раните, ако може.
По-нататък в гъстаците, където започваше Голямата гора, цареше по-голяма тишина, беше по-тъмно и навред наоколо се проточваха безкрайни и тайнствени бразди полумрак. Слънцето угасна. Под краката им нямаше отъпкана пътека, а само недокосната и неравна почва, мека като гъба постилка, която не издаваше никакъв звук. Джимс все още държеше Тоанет за ръка в сгъстяващата се тъмнина.
В този здрач тя пошепна:
— Боли ли те ръката, Джимс?
— Не. Бях я забравил.
— Ами лицето… където те ударих?
— Бях забравил и за това.
Нещо леко докосна рамото му. Не можеше да каже какво е било, понеже бяха потънали в тъмнина. Но каквото и да е било — падащ лист, съчка, дори само сянка, — то го изпълни със странно блаженство.