Щеше да почувствува същото, ако майка му беше до него, безпомощна като Тоанет и толкова зависима от него. От съсипиите на един свят, пометен от налетяла напаст, до него беше останала една душа, за която да се бори.
На два пъти в течение на следващия час Дран се спираше и изръмжаваше, с което предупреждаваше за опасност във въздуха. Джимс напрягаше очи и уши да види и чуе… и още веднъж, когато се бяха спрели да се ослушат, усети нежния допир до рамото си.
Попаднаха на пътека, отъпкана от елени, и по нея излязоха на равнина между две редици височини, където преди няколко години бе минал унищожителен пожар. Тук вървяха през млади храсталаци и дървета, които едва стигаха над главите им, озарени от светлината на звездите. Тя запали меко сияние в гладката коса на Тоанет и огря лицето на Джимс така, че ясно проличаха раните, нанесени от нейните ръце. След време изкачиха най-северния хълм и на върха пак спряха да си починат.
Джимс, както и Дран, стоеше напрегнат и се ослушваше, претърсваше задрямалата далнина на пустошта, ширнала се наоколо. Той долавяше всяко движение и всеки звук, посоката на вятъра, променливата игра на сенките, почти нечутото пърполене от крилата на бухал над главите им.
И тогава разбра какво е докосвало рамото му в тъмнината — бузата на Тоанет, притиснала се до него за миг, леко като перце.
Усети, че девойката трепери. Когато тя го погледна, очите й се спряха върху белега от дулото на мускета, изрязал се като червена рязка през челото му.
Звездите сякаш станаха по-едри и по-ярки, когато най-после те стъпиха на половинмилевия изоставен път, който завършваше на мястото на Люсан. Това беше пътят, по който Джимс бе наблюдавал преди години да отиват на разпродажбата Тонтьор, Пол Таш и гордата малка принцеса. Сега принцесата вървеше с несигурни крачки до него. Беше бледа и крехка в звездната светлина и силите й бяха изчерпани. Роклята й беше изпокъсана от храстите и тръните, а тънките подметки на обувките — почти съвсем изтъркани. Стигнаха до старото дърво, където се беше скрил, докато те минат, и нещо го накара да й го разкаже. И съжали, защото в следващия миг чу в отговор хълцане. Тя се овладя и смело продължи, когато излязоха на поляната с развалините от къщата пред тях. И двамата бяха така уморени телом и духом, че мислено посрещнаха този край на пътуването като избавление от необходимостта да продължават да крепят грохналата си плът. Донякъде то беше като връщане в свой дом, който бяха забравили. Защото това бе стопанството на Люсан, място, изпълнено със спомени за надежди и ликуване, и мъка, които се сплитаха за тях в някаква приветливост дори въпреки запустението му. Устните на Тоанет почти се усмихваха и тя като че ли виждаше мадам Люсан да се обажда от прага, надвишила смеещите се гласове на мъжете и жените, веселите поздрави, отправяни от баща й към приятели и съседи, нетърпеливото тропане с копита на коня й и провикванията на аукционера. Струваше й се, че е видяла и чула тези неща едва вчера; сега тук цареше сън, тъмен и безжизнен призрак на къща, щурци, търкащи крилата си в преплетената трева, джунгла, порасла там, където бе имало широка и равна морава.
И двамата бяха сега деца и виждаха призраци, както могат да ги виждат само децата, с широко отворени очи, отначало малко уплашени и все пак с приятно чувство на близостта на това вчера в живота им. Звездите и щурците, и шумолящата трева, и вятърът в дърветата като че се ослушваха и се движеха в такт с предпазливите стъпки на техните крака. Един заек припна пред тях. Бухал хвръкна от покрива на къщата. Прилеп се понесе в спирали и извивки пред очите им, а тръни игриво закачаха техните обувки и дрехи. И те се чувствуваха в безопасност. Топлинка пропълзя по жилите им, а с нея дойде и отпускането на нерви, очи и ум. Това беше убежище. Почивка. Спокойствие. Те усещаха тези неща, без да проговорят, докато се приближаваха към сградата. Вратата беше отворена. Звездна светлина се плискаше по пода като златен блясък на свещи. Те влязоха и спряха, смълчани, сякаш се ослушваха тревожно да чуят гласовете на спящите, които можеха да събудят с влизането си. Един щурец, който пееше в звезден лъч, ги поздрави весело. Тук цареше празнота, призрачна пустота, но в нея нямаше нито смърт, нито страх.
Двамата бяха на малко разстояние един от друг и Тоанет приличаше на пречупено цвете, което ей сега ще падне.
— Почакай ме тук — каза Джимс. — Ще отида да донеса наръч трева.
Един от земеделците на Тонтьор бе окосил сеното на изоставената ливада на Люсан, където Джимс бе забелязал копа предишния ден; побърза натам и се върна с толкова, колкото можеше да носи. В единия ъгъл на стаята младежът направи легло и Тоанет се отпусна на него. Той я покри с бащината си дреха, която беше донесъл от долината, и излезе вън да бди и пази с Дран.