Чу я да хълца, когато сълзите дойдоха най-после да й дарят утеха. Той потисна надигащата се топка в гърлото и парещо смъдене в очите, когато момчето в него изплака за майка си. Искаше му се и на него да облекчи скръбта си. Но устоя — беше мъж. Дран пазеше неуморно и без да мигне заедно с господари си.
След дълго време в старата къща настъпи тишина и Джимс разбра, че Тоанет е заспала. Той влезе тихо и я зави пак е дрехата. Лицето й бе бледо и хубаво и мокрите мигли блестяха на бузите. Плахо пръстите му стиснаха копринената плитка на косата й. Махна шушка сено от челото й. Несъзнателно устните му се движеха. Надежда, вяра и молба като че трепнаха в стаята, когато се осмели да вдигне меката плитка до устните си, а след това се върна на мястото си вън с нещо като ликуване, изпълнило го наред със скръбта.
Той седна на земята, гърбом към къщата, с лъка, купчинка стрели и английската брадвичка край себе си, за да може лесно да ги досегне с ръка. Тишината беше като нещо живо, препречило пътя на всякакъв звук в тържествените часове на размисъл, и той скоро започна да усеща влиянието й. Бавно, непреодолимо тя налагаше желанието да затвори очи и да заспи и той се изправи, за да пребори съня. Зъбите на Дран тракаха, а в очите бляскаше неугасваща бдителност.
Часове наред двамата пазиха заедно и се взираха във всяка променяща се сянка. Обиколиха по края моравата, крачка по крачка, безшумно като крилата на кукумявките, които от време на време прелитаха над тях. Огледаха ливадата на Люсан, а Джимс се покатери на високо дърво да провери дали се вижда някъде огън. Сегиз-тогиз се връщаше при къщата и надзърташе вътре да види Тоанет. Минаваше полунощ, когато пак седна и му се стори, че звездите му се смеят и се приближават, сякаш са го победили в някаква игра. Те му затвориха очите. Дран отпусна големите си челюсти между предните лапи и дълбоко въздъхна. Изтощение… сетне сън. Дори прилепът се умори и се върна в свърталището си в обора. Звездите се отдалечиха и светът започна да се загръща с по-тежък мрак. От него долетя животински писък, когато закъснял с ловуването си бухал връхлетя и уби заек на поляната. Дран го чу и изскимтя, но писъкът не събуди Джимс.
Той беше у дома си в долината. Беше заобиколен от ябълкови дръвчета и слънцето грееше, и той беше с майка си. Двамата седяха под едно дърво и си почиваха след събирането на ябълки за сидер, а баща му откарваше пълна кола плодове надолу по склона, Джимс чуваше скърцането на колелата. Близо до къщата вуйчо му Хепсиба работеше на ябълковата преса. Главата на майка му допря неговото рамо и той усети меката й коса на бузата си. После те се смяха на една катеричка, която дойде да ги разгледа и бузите й бяха така издути от зърно, сякаш имаше заушки. Изневиделица черен облак затули слънцето и всичко потъна в тъмнина. Когато това стана, той като че удържаше майка си от някаква сила, която се мъчеше да я дръпне от него. Тази тъмнина настъпи и се разсея, но странното в цялата работа беше, че баща му и вуйчо му Хепсиба не се бяха помръдвали от първоначалното си положение — единият все още беше на половин път по нанадолнището с волската кола, а другият въртеше ръчката на ябълковата преса. Катеричката продължаваше да ги гледа с пълна с жито уста.
С усилие Джимс се отърси от съня. Видя Дран в краката си, а пред него няколко трънки, гъстак от висока трева, обрасла поляна, на която нямаше никакви ябълкови дървета, нито дом, нито Хепсиба и ябълкова преса. Това беше стопанството на Люсан. Денят бе настъпил и слънцето се вдигаше. Той усети първо тези неща при внезапното пробуждане, а после почувствува нещо тежко, облегнато на него, и меката коса на майка му, допряла неговата буза. Само че беше Тоанет, а не майка му. Сигурно бе дошла при него, преди да пукне зората. Главата и почиваше на рамото му, а той я беше прегърнал както майка си. Неговото движение не можа да я събуди, но сега лекото притискане на ръцете му накара миглите й да затрептят и дишането да стане по-дълбоко. Той я целуна по бледото лице и очите й се отвориха. Целуна я пак и това като че съвсем не я смути, също както не учуди, нито порази самия него. Очите й го гледаха приветливо в отговор.
После тя седна изправено до него и се обърна към изгряващото слънце.
Въздухът бе тъй студен, че Тоанет потрепери. Всеки храст и трънка, всеки стрък трева на поляната блестеше от слана. Дрехата, която беше донесла отвътре, бе се смъкнала от раменете й и Джимс пак я наметна. Те се изправиха и силата се върна в схваналите се ръце и крака. Известно време не проговориха. Звуците се носеха надалеч в сребристата, пронизана от слънчеви лъчи мъгла, ширнала се между земята и небето. Те чуха самохвалното кряскане на сойка на половин миля от тях. На старата ливада на Люсан се събираха гарги. Кълвач почукваше кух пън и напомняше човек с чук.