Това, че са предопределени един за друг, бе истина, която приеха без усилие и смущение. Тоанет гледаше Джимс, без да я е срам, че е дошла при него през нощта, нито че с тази постъпка признава онова, което горделивостта и лъжливите предубеждения бяха тъй дълго крили от нея в сърцето й. Очите й грееха със светлина, която се лееше меко от бездънни дълбини на болка и скръб. Тя искаше Джимс да разбере, че напълно се е освободила от глупавата си горделивост и колко много се радва, че той стои до нея сега. Биха могли да бъдат с много години по-възрастни, така спокойно изживяваха те чувството на отдаването и обладанието. С изключение на тази нова нежност в очите Тоанет не се беше променила от предишния ден. Джимс бе малко по-висок, както стоеше до нея, и нещо го бе обзело — нещо като дух на завоевател, както се вслушваше в мразовитата тишина на утрото. Това сега беше друг свят. Огромна тайна пред тях. Нещо, за което да се бори, което да спечели, за което да живее. Макар и тайнствено, то беше все пак много реално. То запали огън в неговите очи, който отблъсна бледия блясък на слънцето. То накара сърцето му да затупти с неустрашима и предизвикателна сила. Вчерашният ден, черен поради своята трагичност и печален поради своята безутешност, беше отминал много отдавна, но днешният — с Тоанет — беше станал безкрайно живо сегашно. Нежно пръстите й докоснаха белега на челото му, а устните допряха рамото му. След това тя загледа заедно с него на изток, към Ришельо… и онова, което лежеше отвъд.
От онзи миг, когато се бяха изправили на крака, Дран ги предупреждаваше. Той стоеше скован, като издялан от дърво, на бялналата се трева, с муцуна, насочена като пушка към ливадата на Люсан. Нещо определено бе навлязло в неговия обсег, което го караше да проверява вятъра, и изведнъж над другите звуци се извиши безумен и дрезгав крясък на сойка, а след това тревожно грачене на гаргите. Черни крила се мярнаха над върховете на дърветата и дръгливото тяло на Дран потрепери, когато ги гледаше да изчезват. Втора и трета сойка се присъедини към първата и врявата им завърши с пронизителен птичи вик, пресякъл се рязко на една-единствена писклива нота.
— Това беше стрела — каза Джимс и заопъва лъка си. — Неведнъж съм убивал креслива сойка, когато съм дебнал дивеч.
Той дръпна Тоанет обратно в прикритието на къщата и повика Дран подир тях. Сдед няколко минути те видяха — зловещи образи сред блеснал в бяла премяна свят — един след друг да излизат индианци мохок откъм ливадата на Люсан.
XIII
Видът на смъртта, запътила се обратно по стъпките си, не събуди ужас у Джимс. Беше я дебнал, почти я беше очаквал и донякъде тя беше като отговор на неизречена молитва след пробуждането му, когато намери Тоанет в прегръдките си. Да се бие зарад нея сега, да се втурне от къщата с боен вик на уста и да бъде насечен на парчета, докато я защищава, беше перспектива, която не го плашеше, а вместо това будеше у него безстрашна екзалтация. Тоанет беше тази, която го спаси от назряващото в ума му безумие, както стоеше с дълга ловна стрела, сложена на лъка. Задъхана, с лек вик тя го дръзна от счупената врата и там, запазена за миг от диваците, които навлизала в поляната, обви рамената му с ръцете си. Защото в тези трагични секунди на лицето на Джимс се появи изражение, подобно на онова, което я беше уплашило горе в кулата на мелницата — жестоко, отмъстително изражение с желание да убива.
— Джимс, скъпи, трябва да се скрием — замоли му се тя. — Трябва да се скрием!
Колко безполезно ще е да се опитат да се укрият, когато стъпките им ясно личаха по осланената земя, не му дойде веднага наум. Гласът й и нежността, с която се обърна към него, сломиха решението, което щеше скоро да ги издаде.
— Аз зная едно място — казваше тя. — Трябва да побързаме там!
Тоанет изтича пред него и Джимс я последва в друга стая, където разнебитената стълба вече се разпадаше на парчета. Мъничко слънчева светлина падаше на пода и през останалия без стъкла прозорец, откъдето се лееше, те видяха индианците. Червенокожите кръвници се бяха спрели в края на поляната. Те стояха неподвижни, като изсечени от камък, ослушваха се нащрек, все още голи от кръста нагоре, докато не настъпят по-студени дни, и лъщяха от лой и шарки. Тоанет не остани Джимс да се спре и стъпалата изскърцаха, когато те стъпиха на тях. Джимс погледна от горния край на стълбището и видя отпечатъците от краката им на земята долу. Съдбата им беше решена, ако индианците дойдеха дотук, но понеже враговете им можеха да се качат само по тясната стълба, той реши, че в този случай всяка от двадесетте му стрели ще попадне в целта.