Скоро изчерпаната й издръжливост ги принуди да забавят крачки, а когато стигнаха каменистото нагорнище, което водеше към върха на билото, дъхът на Тоанет се изтръгваше с мъка от устата и за известно време и не можеше да продължи пътя. Лицето й не издаваше телесната слабост. Бузите горяха. Очите бяха пълни с течен пламък, а стройната снага изглеждаше предизвикателно крехка. Тоанет гледаше в посоката, от която бяха дошли, без страх и почти с предизвикателство в погледа, с буйно вдигащи се гърди и ръка, протегната към Джимс.
Всяка от изминалите минути му се стори час.
След това се качиха на самото било.
Беше повече от било. Представляваше неравна плоска планина с накамарени скали, храсти и закърнели дървета, порасли, където се беше събрала пръст — един такъв непристъпен пущинак, че да се върви по-бързо от охлюв, бе физически невъзможно. Тук Джимс я поведе, като избираше места, където краката им нямаше да допират пръснати камъчета, трева или пръст, докато половин час бавен и труден ход не ги отдели от мястото, на което напуснаха долината. Билото се разшири и към едната страна се разстла в плато със скалиста почва, което изглеждаше без край. Тук беше по-гладко и се вървеше по-лесно; по-нататък, в южна посока, като дълга и тънка бозка от майчина гръд, се отклоняваше друго било, по-тясно от първото и още по-каменисто и отблъскващо на вид. Джимс избра този по-малко привлекателен път за бягство.
— Ако стигнат дотук, ще си помислят, че сме избрали по-широката и по-лесна местност — обясни той. — Можеш ли да издържиш още малко?
— От тичането ми премаля — каза Тоанет. — Сега съм силна като теб, Джимс. Но може ли да спрем да си сплета косата? Пречи ми и ми е горещо от нея, бих искала да ми я отрежеш!
— По-скоро ще си отрежа ръката — заяви Джимс. — Напред ще бъдем по-сигурни и ако почакаш, докато стигнем зад онази камара от скали ей там…
Изречението му остана недовършено. Иззад гърба им долетя вик. Не беше нито много висок, нито много близък, но неподвижният въздух го донесе до тях тъй ясен, че гърлото, което го издаде, можеше да не е на по-голямо разстояние от пушечен изстрел. Викът не беше свиреп, нито криеше в себе си заплаха, а съдържаше в себе си странна и почти музикална плавност. Джимс беше чувал Белите очи и Голямата котка да надават този вик, когато бяха ходили на лов заедно, насочили звука с шепите си така, че стигаше на половин миля. И той разбра значението му сега. Индианците от племето мохок бяха на билото. Един от тях се обаждаше на пръснатите си другари, за да съобщи, че е открил откъде са минали.
Джимс накара Тоанет да мине по-бързо през скалите.
— Намерили са наша диря — обясни той. — Може да е някой белег от ноктите на Дран по канарите или драскотина от гвоздей на твоите обувки. Каквото, и да е, те знаят, че сме минали оттук, и есе още ще повярват, че сме отишли към равнината.
Тоанет схвана отчаяните му усилия да скрие от нея истинската близост на страшната опасност.
— Виждала съм индианци да се катерят по скали и ветровали. Те са като котки… а аз съм тъй бавна и тромава — каза тя — Ти можеш да се движиш по-бързо от кой да е индианец, Джимс. Скрий ме някъде между скалите и продължи сам. Сигурна съм, че няма да ми направят нищо, ако случайно ме открият.
Джимс, не отговори. Бяха стигнали до скалите, които беше забелязал преди няколко мига. Беше подобна на пирамида грамада, струпана през неолита от разиграли се исполини, очукана и разнебитена от вековете така, че склоновете й бяха изпъстрени с дупки и цепнатини, а около тях се въргаляха разпадналите се останки от незнайни времена. Ако изобщо можеха да се скрият някъде, то беше тук. Тази местност беше изпълнена с тъмни, подобни на пещери скривалища, а където канарите се сблъскваха и разбиваха една в друга, имаше потайни кътчета, в които телата им можеха да се скрият незабелязани. Тоанет схвана тези неща с дух, разведрен от облекчение и надежда. Тя погледна Джимс в лицето, когато той спря за миг, за да разгледа мястото около тях.
На десетина стъпки имаше три камъка настрана от другите. Бяха малки и невзрачни и сякаш се свиваха като прокудени пред навъсените си по-мощни съседи. Един от трите се беше разцепил така, че половината му беше плоча, образувала покрив за пролуката между другите два. Животно не би потърсило убежище там. Инстинктът и опитът биха го насочили към по-голямата купчина.