В очите на Джимс се прочете по-дълбоко вълнение, когато посочи тази пролука на Тоанет.
— Ще се скрием… ей там, вътре! — извика той. — Побързай, Тоанет! Това е гладка скала и няма да оставим никаква диря след себе си. Влез и задръж Дран при теб!
Той се залови да хвърля камъни около огромната купчина канари. Някои метна през нея така, че паднаха на оттатъшната страна, сетне запрати няколко към края на долината, всеки камък по-далеч от другия. Свърши с това, че изстреля една стрела, която се заби в откритото пространство в подножието на билото.
Тоанет го наблюдаваше с изумление и тревога, докато Джимс не й заповяда с по-строг тон да се вмъкне бързо под камъните. Тя не чака повече и малко по малко пропълзя под канарите. Джимс забута Дран напред и с по-голямо затруднение извърши същия подвиг, след което се повъртяха и поизвиваха, докато намерят тъмна дупка и там можаха да се настанят и дори да седнат. Това беше голям късмет, какъвто Джимс не бе очаквал, и той радостно обясни на Тоанет какво значеше странното му поведение вън.
— Първо ще намерят захвърлените камъни и следите, които оставих, и ще ни търсят във всяка дупка и цепка на купчината — каза той. — Когато открият стрелата, надявам се да повярват, че сме избягали в гората. Ако стигнат чак тук, съмнявам се дали ще погледнат под тия камънаци, пък и да поседнат, не ще могат да ни видят, освен ако на някого от тях му хрумне да се вмъкне вътре.
Зачакаха в мълчание и ударите на техните сърца напомняха звука на мънички тъпани в мрака на скривалището. Ивица светлина падаше през тясна пролука между канарите, но не достигаше до дупката, в която се криеха. Дран дълбоко въздъхна, за да се освободи от напрежението в тялото си. След това очите му се вторачиха в проблясъка светлина, но той лежеше безмълвен като самата смърт.
Тръпки побиха Тоанет, ала тя пошепна:
— Не ме е страх.
Усети Джимс да търси брадвичката си и го чу да я слага тихо на голата скала до себе си.
После самата скала като че издаде слаб звук, сякаш някой я беше почукал леко с тояга.
Този звук прерасна в други, меки и бързи, и Джимс разбра, че от всички страни около тях има обути с мокасини крака. Ниски гласове се смесиха с тупкащите стъпки. Сетне се чу по-силен глас и веднага последва внезапно раздвижване на невидими тела и буря от гърлени полугласни възклицания, дали израз на новоизникнало възбуждение. Тоанет разбра какво става на няколко крачки от тях. Индианците бяха намерили следите, оставени от Джимс, и претърсваха отвън и отвътре накамарените скали. Тя впери очи в пукнатината, през която идваше ивицата светлина; от време на време тази ивица се затъмняваше, когато някой минеше пред нея. Стъпките се приближаваха и отдалечаваха и те чуваха чаткане на камъни. Но след време всички гласове замряха и тъкмо това мълчание стана почти непоносимо за Тоанет. Виковете и крясъците бяха човешки и говореха за възможностите на смъртни същества. Докато движението до самата нея, свръхземно със сподавянето на всеки шум, беше движение на лишени от език създания, които, както тя си представяше, се мъчеха да ги подушат като гладни вълци. Тази стегнала ги опасност, която не можеха да видят, с която не можеха да се справят, така завладя мислите й, че Тоанет зачака всеки миг да чуе как някаква призрачна твар се промъква в скривалището им или да види две пламтящи очи на едно равнище с нейните. Това бе чувство на ужас, а не на страх, и с него я обзе силно желание да извика и да уталожи напрежението си с крясък. Чу Джимс да й шепне, но не можеше да долови думите му, както се бореше с онова, което смяташе за свое малодушие.
Той също се беше видял, кажи-речи в лапите на нещо, на което не можеше да се наложи. Това очакване продължи не повече от четвърт час, но на тях им се стори дълго като цял живот. После пак прозвучаха гласове, които се умножиха на брой и бяха по-възбудени, докато не ги заглуши до един викът, долетял от долината — някой от преследвачите бе открил стрелата.
Когато вдигна глава, Тоанет не чу признаци за други живи същества на билото освен самите тях. Дран дишаше дълбоко, като че дробовете му ей сега ще се спукат.
— Слава богу, те мислят, че сме слезли в долината? — каза Джимс.
Тоанет го докосна с предупреждаваща ръка и в същия миг той долови звука, който беше чула тя. Имаше някой до скалите! Повече от един човек… бяха двама! Гласовете им се чуваха ясно, макар и ниско, и те стояха толкова близо, че закриваха светлината през пролуката. За свое изумление Джимс чу език, на който Хепсиба Адамс го беше учил и който не беше на племето мохок. Диваците, чиито думи напрягаше слух да чуе, бяха от племето сенека. Положително всичките, оставили следи на поляната на Люсан, бяха от племето мохок, с изключение на белите пленници и убития ловец на скалпове, обаче тези бяха от племето сенека. Това откритие го развълнува. Той мразеше индианците мохок, тези майстори на брадвичката, бича на южната граница, но сенека бяха също едно от шестте велики племена и той се боеше от тях два пъти повече, защото, ако индианците мохок бяха убийци, вълци на пустошта, сенека бяха нейните лисици и пантери, взети заедно. Едните бяха въплъщение на мрака и изненадата, другите — блестяща светкавица, която се появява и изчезва със смъртоносна бързина. Можеше да излъже един мохок, но сенека беше най-хитрият между индианците.