Джимс чувствуваше кръвта му да изстива, докато слушаше двамата. Единият спореше, че стрелата е военна хитрост и че бегълците са някъде наблизо; другият, чийто ум още се занимаваше с огромната камара канари, отхвърляше мисълта, че тя е била щателно претърсена и тръгна да намери някакво доказателство за подозренията си. Първият от двамата говорещи остана, но нито Тоанет, нито Джимс го чуваха да се помръдва. За известно време Тоанет бе обладана от мисълта, че дивакът е притиснал ухо до скалата и слуша как бият техните сърца или че надзърта през тясната цепнатина и пронизва мрака на скривалището им със злорад поглед. Стори им се цяла вечност, преди нещо да се раздвижи пак пред скалата. Чу се стържене на метал, когато индианецът опря пушката си на камъка; стъпки се отдалечаваха, връщаха се, спираха пред отвора, през който Джимс, Тоанет и Дран се бяха вмъкнали под камъните. Момъкът сдържаше дъха си, за да може да долови и най-лекото нарушение на тишината.
Дивакът гледаше през входа на тяхното скривалище! Джимс си представяше воина, съмнението и двоуменето му и беше тъй сигурен, че въображението не го лъже, сякаш между тях нямаше никаква преграда. Той чу сумтене. Индианецът сенека беше легнал по корем и надзърташе вътре, а сумтенето бе негодуванието против глупостта, която го е накарала да легне така. След миг щеше да стане и да си отиде. Но този миг мина. Един… два… три… десетина мига. Тоанет седеше като умряла, без да диша. Дран, усетил страшна опасност, усетил, че тя приближава, беше замръзнал като сфинкс. Смълчаването бе осезаемо, имаше физическа плътност, която притискаше телата им. То тежеше като смърт.
Най-после тишината се наруши тъй леко, че можеше да се дължи на едната плитка на Тоанет, която падна от рамото й върху ръката на Джимс. Индианецът беше мушнал вътре главата си. Той се ослушваше… душеше… после запълзя напред коварно и предпазливо, като пор, подгонил плячка. Нямаше вече никакво съмнение. Той знаеше, че има нещо под скалите и с истинската смелост на сенека, с предчувствието, че ще спечели слава, дори да я плати със смъртта си, влизаше в дупката сам. Със същата философия беше отсъдил, че и да е подушил само някакво животно — лисица, млада мечка или тлъст язовец, — никой няма да му се смее за глупавия труд, който си е дал.
Сигурно беше по-едър от Джимс, защото започна да се движи с усилие. Тялото му стържеше стените на прохода. Брадвичката му подрънкваше по камъка, когато я побутваше малко по малко пред себе си. Не можеше вече да сдържа дъха си. Явно затрудненията при придвижването го убеждаваха, че надали се е полъгал по нещо по-опасно от някой космат и ноктест звяр.
Всичките инстинкти на Джимс стигнаха висшата точка на напрежение с приближаването на опасността, която щеше да се озове в обсега на ръцете му след един-два мига. Той се освободи лекичко от прегръдката на Тоанет и подготви ръцете и тялото си за бързо смъртоносно движение. Очите им бяха посвикнали с тъмнината и Тоанет го виждаше как прикляква напред и се готви за борба, която означаваше за тях живот или смърт. Изведнъж тя разбра, че няма да е борба. Когато се появи главата на сенека, Джимс ще я разбие. Виждаше брадвичката. Тя беше вдигната за удар. Нямаше да има вик, нито стон, само този ужасен потаен звук. Тя се вслушваше в бавното приближаване на обречения.
Сега той се движеше по-лесно. Отворът се разширяваше и сенека изсумтя в знак на одобрение. Имаше известен хумор в гърления смях, с който продължаваше да пълзи. Кучето и язовецът имат една и съща миризма. Един воин, с бойни шарки, с три пера в косата си, да пълзи зарад един язовец! Сигурно това беше неговата мисъл.
Перата се показаха първи, след това дългият черен кичур коса на скалпа, оскубаната без косми глава, двете рамена. Джимс вложи всичката си сила във вдигнатата брадвичка. Знаеше, че трябва да има само един-единствен удар — добре насочен в средата на черепа. Това щеше да свърши работата. Той почти затвори очи и брадвичката се сниши малко — завладяващо чувство на ужас от предстоящото забави удара му. Не беше просто убиване за самозащита — то беше убийство. Индианецът извъртя глава и погледна нагоре. Очите му бяха научени да му служат нощем и виждаше по-ясно от Джимс. Видя бялото лице, брадвичката, смъртта зад нея и зачака, превърнал се в камък. Гласът замря на устните му, свитото му тяло замръзна без движение в този миг на слисване и изумление, в който вероятно си беше дал сметка, че никаква сила на горските му богове не може да му помогне. Зениците на очите му мрачно горяха. Той спря да диша. С пълното съзнание за наближаващия край беше смаян, не ужасен. Лицето му с тънко изрязани черти не се дръпна от стоманата, готова да му пръсне черепа. Той само хлъцна от почуда, когато разбра в каква сигурна клопка се е хванал.