Выбрать главу

— Ще мога, Джимс — тихичко възкликна тя. — Знам какво им казваше ти и какво мислеха те и ще мога да го направя. Ще го направя! Ще остана жива… с теб. Толкова много те обичам, че нищо не може да ме умори, Джимз… дори и томахавките им!

Високият млад воин дойде при тях. Той поне беше един приятел между многото, които ги бяха наобиколили.

— Аз съм Шиндас — каза той. — Ние отиваме в далечен град… много далеч. Той е Ченуфзио. Има много път през гори, планини, блата оттук дотам. Аз съм твой приятел, защото ти се показа като брат и ми позволи да живея, и аз ти дължа две пера от моята коса. Донесох твоята брадвичка изпод скалите, защото не исках да ме удариш и зарад това да те убият. Ти обичаш бялата девойка. Аз също обичам девойка.

Думите на този сенека не само обнадеждиха, но и поразиха Джимс. Тези диваци бяха от Ченуфзио, Скрития град, място, което дори смелият Хепсиба Адамс беше смятал за друг свят, цел, която бе мечтал да стигне някой ден, когато събере безразсъдна дързост. Скритият град! Сърцето и душата и тайнственото загадъчно убежище на племето сенека! Той се намираше на огромно разстояние, първо отвъд страната на онайдите, после на онондагите, а след това на каюгите. Земя, която граничеше с езерото Онтарио от едната страна и езерото Ери от друга, с Големите водопади, за които беше чувал, ревящи между двете. Вуйчо му беше казал веднъж: „Трябва да станеш як мъж, преди да можеш да отидеш дотам. Ето защо сенека, които стигат далеч, са най-добре сложените от всички двуноги твари“

Шиндас заговори пак:

— Тиаога, моят чичо, който е велик вожд, не е толкова лош, колкото изглежда. Един мохок го нарязал така в спор за една игра на топка, когато е бил момче. Но той ще удържи думата си. Ще убие малката кошута, която е с теб, ако краката откажат да й служат.

Джимс погледна от приятеля си към Тоанет. Тя се беше приближила към свирепия стар воин и му се усмихваше в лицето с очи, в които светеше доверие, и му сочеше изпокъсаните си обувки. За миг Тиаога устоя на опита и за сближение със стоическо равнодушие. После погледът му се отмести към краката й. Но той не прояви никакво намерение да подобри състоянието им, обърна й гръб и даде заповед, по която на шията на Джимс веднага сложиха пленнически нашийник от еленска кожа и му взеха лъка.

И дългият невесел поход надолу в долината и отвъд през горите започна.

Нещо бе казано на Шиндас, когато се приготвиха за път, и щом двамата бегачи, изпратени в стопанството на Люсан, ги настигнаха и Тиаога спря с отряда си да чуе какво ще му разкажат, младият сенека даде на Джимс чифт мокасини, които извади от пътната си торба на колана. Джимс коленичи пред краката на Тоанет с тези груби и големи, но по-пригодни за пътуване обувки.

Двамата воини се бяха върнали със скалпа на белия и счупената стрела, която го беше убила. Те говореха възбудено и Тоанет можеше да разбере по техните движения историята, която разказваха. Това бе картинно описание на отчаяната борба между техния пленник и бледоликия мохок. Те измерваха разликата в тяхното тегло и ръст. Единият от тях грабна захвърлената обувка на Тоанет и посочи тока и като още едно доказателство за истинността на думите на Джимс, а като заключителен довод сравниха счупената стрела със стрелите в колчана. Каменното лице на Тиаога леко промени изражението си и той загледа лъка на Джимс с нов интерес. Не беше някакъв необикновен лък и вождът пак изрази съмнение, че бял младеж би могъл да прониже с него от край до край тялото на един мъж. Той опъна тетивата, нагласи лъка и се обърна към Шиндас.

— Нека ни покаже какво може да направи, Счупено перо — каза той, като все още подмяташе на племенника, си за позора, сполетял бойния му кичур коса. — Ти, който си толкова горд с това умение, ще премериш сили с него.

Джимс беше се изправил, след като бе вързал прекалено големите мокасини на малките крачета на Тоанет и взе протегнатия му от Шиндас лък. Сетне преметна колчана през рамото си, та да има готови други стрели, и се заоглежда за цел. Тоанет видя бузите му да поруменяват и му се обади с гордост да го насърчи. Джимс не се боеше от това изпитание, защото дори вождът Лулата, който можеше да победи синовете си, беше по-бавен в грабването на стрели от колчана и изпращането им към целта като ято бързокрили птици. Посочи обгорял, шест стъпки висок пън на не по-малко от сто и петдесет крачки и изпрати стрела, която падна на двадесетина крачки от него. Премерил така разстоянието и намерил прицела, той изстреля още четири стрели, една след друга, толкова бързо, че първата сива рязка бе едва вдигнала облак черен въглищен прах от върха на пъна, когато последната стрела литна от тетивата. Две от стрелите се забиха в пъна, трета се счупи о камък в основата му, а четвъртата изсвири край него на половин човешки бой височина и една стъпка по-вдясно, в която посока духаше вятърът.