Тоанет възкликна радостно, загледана в несмутимото лице на вожда. Когато се озърна и погледна нея, а не този, който бе стрелял, вождът я видя да му се усмихва пак по такъв безстрашен и дружелюбен начин, като че вече го смяташе за свой приятел; тогава той се обърна към Шиндас с изражение, което при други обстоятелства би могло да се сметне направо за предизвикателство за убийство.
— Няма защо да стреляш, Счупено перо! — възкликна вождът. — Ти си бит, преди да си започнал, и не бих искал да те видя опозорен още повече. От тоя младеж ще стане сенека, който ще надмине и теб. Той ще дойде с нас и в замяна на това, че ще стане наш брат, ще вземем девойката да запълни мястото на Сребърните крачета в моя вигвам. Погрижи се да му дадат скалпа, който е негов, та да може да има перо в бойния си кичур, когато пристигнем. — След това заговори на Джимс: — Чуваш ли? Прибери си стрелите и ги запази за враговете на сенека! — А сетне на Тоанет: — Ти си Сребърните крачета. Тя беше моя дъщеря. Тя е умряла.
Никакъв проблясък на чувство, никакво смекчаване на чертите, никакъв признак на дружелюбие не се мярна на лицето на вожда. Той се обърна и застана начело на отряда си, огромен сред своите воини, чудовищен наглед поради свирепостта на обезобразеното си лице и въпреки това с царствено достойнство в държането. Без да издадат нито звук, воините заеха местата си. Двама затичаха напред като хрътки, за да проверяват сигурността на пътя, двама останаха назад, за да пазят тила, и трети двама изчезнаха по един на всяка страна. Шиндас избърза да събере стрелите, а едни от младите воини, които бяха ходили на имота на Люсан, вързаха скалпа на белия за колана на Джимс въпреки неговите протести и отвращение.
И походът на запад продължи наново: наредени един след друг, безмълвни, безшумно стъпващи мъже с едно момиче по средата на редицата — момиче, чиято дълга черна плитка бляскаше в слънчевите лъчи, чиито бузи бяха пламнали и в чиито очи имаше нещо повече от дълбока трагедия и скръб, когато гледаше напред, към голямото приключение… и чуваше зад себе си потичването на едно куче и стъпките на любимия мъж.
XVI
Тоанет не се чудеше, че страхът й се е стопил и терзанията поради загубата на баща й се бяха уталожили. Чувствуваше се като човек, на когото събитията са се наложили като неизбежни и предопределени в борбата, отредена за Джимс и нея. Трябваше да поеме бремето на една битка вместо товара на скръбта и не я беше страх. Диваците вече не я плашеха, макар поне половината да носеха на коланите си малки обръчета от хикори или елша с опънати на тях неизсъхнали още трофеи от победите им по бойния път. Нещо във външния им вид започна да й вдъхва доверие: гъвкавата грациозност на телата, жилавата якост на рамената, гордата и бдителна извивка на главите, животинската плавност, с която тичаха напред. И Джимс беше като тези горски мъже! Тъкмо тази дива красота и свобода беше обичала тя у него от самото начало и поради влиянието им върху нея се беше мъчила да принуди себе си да го намрази. Това, че е полагала такова усилие, и се струваше невъзможно сега, защото разбираше, че го обича от деня, когато така безмълвно беше пребледнял от оскърблението на Пол Таш там, край реката.
Тя се движеше леко с мокасините. Не беше чак толкова крехка, колкото я беше помислил Джимс, когато се мъчеше да не изостава от него с обувките си с високи токове. Стройната й снага бе силна и гъвкава, погледът бърз, краката сигурни. Шиндас оставаше назад от човек на човек, за да провери дали всичко е наред, и очите му блестяха от удоволствие, когато преценяваше колко леко Тоанет следва воните пред нея. Той се приближаваше до Джимс и двамата си приказваха тихичко. Дори Дран като че ли се беше променил сега, след като стана част от тези, които подозираше и от които се беше страхувал цял живот. Шиндас хареса куцото животно и на два пъти отпуска кафява ръка върху главата му. Малко по малко Джимс чуваше чудни неща от устата на Шиндас и с нетърпение чакаше случай да разкаже на Тоанет за довереното му от младия воин.
На един страничен наблюдател минаването на отряда сенека не би говорило с нищо за мир и милост. Дори простотата на облеклото допринасяше за безпощадния им вид. Те не бяха нашарени с черна, червена и синя боя, както повечето диваци, поели пътеката на войната, кожата им не беше украсена и оставаше оцветена само от слънцето и вятъра. Не бяха голи и не носеха халки от пиринчен тел в ушите. Всеки носеше по два вързопа на кръста, в по-малкия от които имаше храна, а в по-големия одеяло от боброви кожи. Някои носеха лъкове от хикории и всички — пушки и брадвички. Не можеше да има съмнение, че това е отряд, грижливо подбран за дълга и опасна мисия, и също толкова сигурно бе, че я беше изпълнил с успех. Воините носеха двадесет и шест скалпа, което бе предостатъчно постижение. Осемнадесет от тях бяха от мъже, пет от жени и три от деца.