Начело на зловещата верига Тиаога вървеше дебнешком като пантера и на всеки остър завой Тоанет зърваше за миг лицето му, на което, изглежда, завинаги се бяха изписали злочестина и жестокост. Но видът на лицето му не действуваше на духа й. Два пъти очите на Тиаога се спряха на нея през първите няколко мили от пътуването и два пъти тя му се усмихна, а веднъж му махна с ръка весело да го поздрави.
Не я беше страх, макар да не можеше да намери обяснение за чувството си на сигурност. Не само не изпитваше страх от Тиаога, но имаше и нещо, което харесваше у този човек, когото други биха гледали като чудовище. Беше уверена, че няма да я убие. Сподели убеждението си с Джимс, когато беше до нея. Но Шиндас му бе казал:
— Имам по-голяма надежда, защото тя върви леко и добре. Трябва да не изостава. Ако не сполучи, Тиаога ще я убие, при все че я е избрал да заеме мястото на Сребърните крачета.
Индианците бяха на път от зори и на пладне спряха да се нахранят за първи път през деня. Това бе проста закуска на здраво племе, което никога не преяждаше освен при случайни пиршества и което приписваше издръжливостта си на този факт. „Тези мои воини, които ядат много, ще воюват малко“ — беше предупреждението на родоначалника Сеяча на царевица до могъщия му народ и векове наред природата бе нагаждала индианския стомах към изтощаващите изисквания на живот, в който трезвостта в храненето представляваше великият закон на съществуването26. От торбичката си за храна всеки воин напълни едната си шепа с грубо счукано царевично брашно, смесено с брашно от грах и сушени боровинки за вкус, и бавно изяде всичко това до последната трохичка. Тоанет, в чийто дом в пограничните области бяха познати лакомствата на цивилизацията, откакто се помнеше, бе трогната от тази оскъдна закуска на воините и предложи на Шиндас една от двете ябълки, които Джимс бе оставил в скута й. Шиндас каза нещо на Джимс и той преведе думите му:
— Шиндас ти благодари, Тоанет, но казва, че ако яде повече, няма да може да върви леко.
Тоанет скри от Джимс факта, че започва да се изморява и че остри болки като от игла пронизват пресилените мускули на краката й. Тя изяде една ябълка и половин ряпа и в чаша от брезова кора Джимс й донесе вода от студения поток, край който бяха спрели.
След като Шиндас се отдалечи, той й разказа за очакващото ги изумително приключение. Отивали в Ченуфзио, който бил според Шиндас триста мили на запад птичи полет. Премълча страховете си за нея, като й разказваше. Ченуфзио бил загадката на пустошта, Скритият град, където индианците сенека от поколения насам отвеждали белите пленници. Една от мечтите на вуйчо му Хепсиба била да стигне там и два пъти не сполучвал. Но вуйчо му знаел какво е това селище и те си приказвали за него с часове. Много бели деца трябва да са отрасвали там сред диваците и ставали самите те диваци. Някои ден губернаторите на колониите щели да изпратят войска, за да ги освободи. Една от неговите надежди била да посети този варварски град и сега му се виждало просто невероятно, че това наистина щяло да стане. После заговори за щастливите обстоятелства, които ги спасили. Една бяла жена била доведена като пленница в Ченуфзио, когато Шиндас бил момче. Тя опазила бебето си по целия път през горите и тъкмо това бебе станало сега прекрасна девойка, била любимата на Шиндас. Подтикнат от тази любов, Шиндас се застъпил за тях при скалите и молил вуйчо си да им пощади живота. Дъщерята на Тиаога, момиче на годините на Тоанет, преди шест месеца се удавила, като плувала в дълбок вир: вождът, чиято жена била умряла и който нямал други деца, боготворял Сребърните крачета и пощадил живота на Тоанет с намерение да й даде мястото на Сребърните крачета в неговия вигвам.
Джимс я увери, че това значело сигурност за тях двамата.
Той не й каза по-безрадостните новини, които бе научил — че е имало голямо клане на французи, оглавявано от барон Дискау и че южната граница била в ръцете на сър Уилям Джонсън и ордите негови диваци.
Нито й каза, че поради спречкване с отряд от племето мохок, трима души от които паднали убити в саморазправа, Тиаога искал да стигне твърдината на сенека за шест денонощия.
26
Индианците не са били чревоугодници, както толкова много белетристи и небрежни историци са ни накарали да повярваме. Грижливи проучвания показват, че преди да бъдат докарани до израждане от белите, те са били хора, от чиято въздържаност съвременната цивилизация би могла да извади много поуки. Интересно е да се отбележи, че са били главно вегетарианци, чиято храна за дълги периоди се е състояла изключително от плодове, ядки, корени и родитбата от собствените им ниви. — Б.а.