Выбрать главу

Джимс се бореше със съмнения, когато походът продължи, понеже виждаше ожесточението, натежало в гърдите на воините Хепсиба Адамс му беше отворил очите за истината и той знаеше, че тези мъже не дължат нищо на хората от неговата раса освен загуби и позор. Много пъти беше мислил, че ако съдбата му бе отредила да бъде един от тях, и той щеше да мрази със същата неумолима омраза. Свободата и гордостта, техни изконни права в ширните им владения, не бяха вече основни начала на съществуването им. Техните войни не бяха вече войни, от които се раждат горски богове и епопеи на незабравим героизъм. Звездата им залязваше и с нейния залез белият човек ги бе превърнал в обикновени кръвници; станали такива, за тях вече нямаше никаква разлика дали колят неприятели или онези, които се представят за приятели, стига кожата им да е бяла. Така благородството, което Тоанет съзираше у хората, хванали ги в плен, беше отровено за Джимс от онова, което се криеше в техните сърца. Най-голямата от всички омрази не е омразата на човек към човека, а омразата на раса към раса и той знаеше, че една дума на Тиаога можеше да превърне хората около него в зверове. Най-много го беше страх от Тиаога, защото Шиндас му беше казал, че бащата на вожда е бил убит от бял, а син му — от английски мохок.

Каквато и да им беше съдбата, тя щеше да се реши този ден. Той беше сигурен, че Тоанет не ще може да издържи още дълго на този ход, и събираше сили за момента, когато вождът на сенека ще се види принуден да вземе решение. Това, че Тиаога я бе обявил за своя дъщеря, му даваше известни надежди, но ако Тоанет се окажеше твърде крехка и бъдеше осъдена на смърт, Джимс беше твърдо решил тя да не умре сама.

Шиндас, чието място в редицата беше току зад чичо му, имаше много доказателства, че Тиаога размишлява върху дилемата, пред която го бе изправило присъствието на момичето, и този въпрос занимаваше неговия ум не по-малко, отколкото ума на Джимс. Когато имаше възможност да заговори на Тиаога, без да бъде чут, той хитро подчертаваше нежността и красотата на пленничката и приликата й със Сребърните крачета. С изкусно лукавство рисуваше картината как самотният вигвам на чичо му ще се оживи отново от щастие и смях и не млъкна, докато вождът не му заповяда да си държи езика. Не дълго след това воините забелязаха Тиаога да понакуцва. Признаците за този недъг започнаха да се засилват, докато, вбесен от слабостта си, той заби своята брадвичка до дръжката в едно дърво и спря да стегне навехнатия глезен с парче еленска кожа. На Шиндас му се стори, че нещо липсва в гнева на този човек, изпитал всички болки, каквито може да понесе човешката плът, но все пак не беше съвсем сигурен и помогна на Тиаога да превърже болната става. След това тръгнаха по-бавно. Ходът им ставаше все по-бавен с наближаването на вечерта, сякаш някаква висша сила се беше застъпила за Тоанет. Безполезно беше да се прикрива нейното състояние. Силите й бяха изчерпани, тялото я болеше, като че я бяха били. Още една миля и щеше да се строполи на земята доволна, че е дошъл краят на мъките й. Но съдбата и недъгът на Тиаога се намесиха, за да я спасят. Стигнаха най-сетне до равнина, обрасла с широколистна гора, където гнездяха гълъби. Тъкмо това гнездилище, където хиляди птици щяха да дойдат по залез, накара стария сенека да спре отново. Воините му не се съмняваха, че го боли, но бяха озадачени защо го показва.

Той заговори на Шиндас:

— Отдавна не сме яли месо, Счупено перо. След няколко часа тука ще има колкото щеш. Ще си хапнем хубаво, а след това ще спим и няма да тръгваме до сутринта.

Тогава Шиндас разбра истината, но изражението му не се промени.

Скоро му се удаде случай да говори с Джимс.

— За първи път открих, че чичо ми е голям лъжец — каза той. — Глезенът му е здрав като моя. Само зарад малката кошута се е престорил, че го боли и спира тук за месо. Тя е в безопасност. Няма да я убие.

Когато Джимс преведе тези думи, Тоанет обори глава и тихичко заплака. Тиаога я видя. Свила се на земята, прегърната от ръката на Джимс, тя приличаше на Сребърните крачета, чието прекрасно тяло бяха донесли от вира с дългата черна плитка, увиснала на рамото. Никой не разбра с каква болка в сърцето Тиаога се запъти към Тоанет. Воините, широко отворили очи, забелязаха, че той не куца и в държането му имаше някакво свирепо пренебрежение към онова, което можеха да си помислят. Спря прел момичето и хвърли одеялото си от боброви кожи в краката й. През сълзи Тоанет вдигна очи и пак се усмихна, когато странна благост се мярна на страшното лице. Тя вдигна ръка, сякаш този, който стоеше там, беше Джимс или баща й. Но Тиаога като че не забеляза движението й. Загледа девойката втренчено, както би гледал призрак, и каза: