Зора, нов ден и пак нощ. Едни след други те идваха и си отиваха през похода на Тиаога през западната пустош. Нямаше вече бързане. При първата зора в стана на сенека Тоанет отвори очи и видя висока тъмна фигура, изправила се над нея. Беше Тиаога. Той видя ръката й върху устните на спящия младеж. Тя вдигна към него блеснали като звезди очи. Тиаога изсумтя и се извърна. След това опекунството му бе опекунство на ястреб над малките му, въпреки че не го показваше често и рядко изказваше свои желания или мисли освен в полугласни кратки думи на Шиндас. Беше мълчалив и затворен, сякаш вечно се бореше с демони в душата си. Пътуването не беше вече невъзможно за Тоанет. Когато започваше да отпада, те спираха на стан, а когато се събудеше, походът продължаваше. Тиаога я наричаше Сой Ян Макуън и воините я гледаха с по-доброжелателни погледи. С течение на дните, когато се увериха в смелостта й, сърцата им се отвориха за нея и от време на време в погледите им прозираше възхищение и благост, каквито никога не се четяха в очите на Тиаога.
Тези дни служеха също за мост, но който Джимс и Тоанет минаваха към бъдеще, което принадлежеше само на тях, и болката от понесената загуба се смекчи от тези по-нови положения, толкова жизненоважни за тях. Светът, който бяха познавали, е бил сграда, която се срути в развалини около тях — съсипии, от които започваше да изниква ново съществуване. С навлизането в самото сърце на пустошта това чувство се превърна в спойка, която нищо не можеше да разруши. Където и да отидеха, каквото и да се случеше, те щяха да принадлежат един на друг, защото смъртта можеше да раздели, но не и да унищожи.
На четиринадесетия ден Тиаога изпрати напред вестител. Тази вечер той седна на земята до Тоанет и Джимс преведе думите му. Вождът пушеше сухи листа от шмак в дълга лула и току спираше да заговори с глас, който звучеше понякога като ръмжене на звяр. На другия ден те щели да стигнат в Скрития град и неговото племе щяло да ги очаква. Щяло да има големи празненства, понеже се връщали с толкова много скалпове и без да загубят нито един човек. Щели да чествуват нея и Джимс, да ги приемат като плът от плътта си и кръв от кръвта си. Тоанет щяла да живее като негова дъщеря. Сърцето на Сребърните крачета щяло да бие в нейните гърди. Духът на Сребърните крачета щял да оживее в нейните песни. Тя щяла да принадлежи на горите… завинаги. Нейните деца и децата на нейните деца щели да принадлежат на горите. Тази била вестта, която изпратил пред себе си в Ченуфзио. Тиаога се завръща с дъщеря си.
Твоите деца и децата на твоите деца…
Тази нощ Тоанет лежеше взряна в небето с безсънни очи.
XVII
Ченуфзио, Скритият град на племето сенека, беше разположен на река Малка Сеника, седемдесет мили от езерото Онтарио. По този воден път жителите можеха да се оставят течението да ги отнесе до брега на езерото или да достигнат със своите кану на юг почти до река Охайо, която над Форт Пит се казваше Алигейни. Четири пътя излизаха от града през гъстаците на пустошта. Това бяха една стъпка широки пътеки, които са били използувани от много поколения индианци и на места бяха станали тъй дълбоки, че им бе съдено да останат цял век, след като племето, чиито обути с мокасини крака ги бе отъпкало, беше спряло да съществува. Едната пътека водеше до Реката на големите водопади или Ниагара, друга до страната Охайо и оловните залежи на Пенсилвания, трета на север към езерото Онтарио и четвърта стотици мили на изток, към ловните места за скалпове на белите отвъд пределите на племената каюга, онондага и онайда — пътят, по който се връщаше бойният отряд на Тиаога. Колкото и да е странно, но нямаше път по посока на езерото Ери, източният бряг на което надали беше по-далеч от пясъчните брегове на езерото Онтарио. Ловци и воини проникваха през блатата и горите до Мисоу Кичекуми или Голямото море, но по една или друга причина не проправяха общ път.