Пазен като скъпоценен камък от всички страни, не само по име, а и действително скрит град, Ченуфзио бе едно от най-големите между странните обществени средища на индианците, където те отвеждаха пленници с бяла кожа, за да бъдат осиновени от тези, които са ги хванали в плен. Че такива места съществуваха, беше факт, който едва напоследък бе станал общоизвестен както в английските, така и във френските колонии. Но чак в 1764 година полковник Бокуит освободи „бялото“ население на първото от тези тайнствени селища и тогава избавлението, което донесе, се оказа в крайна сметка много по-малко щастие, отколкото трагедия, защото животът и родствените връзки, нарушени от името и по искане на Колониите, стигаха с корените си до три-четири поколения назад. Наред с оковите се разбиваха сърца и семейства.
Ченуфзио беше своеобразен Рим на обширни владения в онзи период от историята си, когато Джимс и Тоанет пристигнаха с Тиаога и воините му. Там имаше триста души и цялата му бойна сила наброяваше шестдесет мъже. Той се гушеше в края на голяма ливада, заградена от реката в подковообразна извивка, и в центъра му се намираше укрепена с ограда от колове твърдина с дълги вигвами, складове, колиби и шатри, достатъчни за цялото население по време на нужда. На един хвърлей със стрела от портата на оградата започваше гора от величествени дъбове и не в укрепеното място, а под тези вековни дървета хората предпочитаха да живеят през пролетта, лятото и есента, а съковитите клони на гората образуваха подобен на катедрала свод над жилищата им. На половин миля от гората се проточваше възвишение през вътрешния отвор на подковата, очертана от реката, и между това възвишение и потока бяха нивите и овощните градини, обработвани от диваците. Индианците сенека имаха лозя и чудесни градини с ябълки, череши и сливи, а отглеждаха на доста широка нога и тютюн и картофи. Нивите бяха грижливо подредени около Ченуфзио и обгръщаха около двеста акра. Половината от тази площ бе отделена за производството на няколко сорта царевица. По царевичните ниви и по същите възвишения растяха разни видове тикви и боб и навсякъде имаше нискорасъл слънчоглед, отглеждан зарад маслото, извличано от семето.
Когато сезонът беше добър, Ченуфзио живееше спокойно през дългите зимни месеци. Хамбарите бяха пълни, големи количества сушени плодове затрупваха складовете, а в подземни зимници имаше ябълки, тикви и картофи. Когато сезонът беше лош, Ченуфзио стягаше здраво колана си за пет месеца от годината. Три от тези пет месеца той гладуваше.
Тази година сезонът беше лош. Пролетни застудявания бяха погубили подранилата растителност, а пъпките на ябълките и сливите бяха почернели. Царевицата беше толкова слаба, че след като мина времето на печената царевица, остана само толкова зърно, колкото за сеитбата на другата пролет, а бобът и картофите бяха пострадали така, че оцеля по-малко от една трета от реколтата. В горите и мочурите, по равнините, както и за нивите това беше „черна година“. Повечето от ореховите дървета не дадоха плод, дивият ориз беше изкласил слабо, от времето на ягодите до узряването на дребните сини сливи бе имало малко плодове за бране. Поради всичко това жителите на Ченуфзио се готвеха „да се пръснат“ с настъпването на първите студени есенни нощи.
„Пръсването“ беше трагично събитие в живота на индианския град. То означаваше намаляване на дажбите, а след това, както бе случаят с Ченуфзио, разпръскване на триста души мъже, жени и деца по цялата огромна пустош в групички, рядко по-големи от едно семейство, всяка от тях да се мъчи сама да свърже двата края до следващата пролет. Всяко семейство си намираше отделно ловище, но това не значеше, че всичките му членове ще бъдат заедно. Ако в някое семейство имаше двама ловци, вождът на града изпращаше единия да придружи група с по-малък късмет, съставена от старци или вдовици с деца, и той носеше отговорност за тяхното благополучие, като да бяха негова собствена кръв и плът. Това беше война срещу глада. Когато битката свършеше и пак настъпеше пролет, жителите се събираха наново и продължаваха живота си в селището.
Обикновено разпръскването се предшествуваше от мрачно настроение. Когато то дойдеше, приятели и сродници се разделяха за дълги месеци. В периода на раздялата винаги имаше смъртни случаи. Влюбени трябваше да се разделят. Баща напускаше сина си. Майка виждаше как вземат дъщеря й за член на семейство, което ще може по-добре да се грижи за нея, отколкото нейното. Болните и немощните оставаха в селището с достатъчно храна за през зимата.