Гледана оттам, където Катърин и Анри се спряха да си починат, долината под тях приличаше на огромен ориенталски килим в зелени, златни, червени и сребърни цветове — зелени, където се простираха ливадите и широколистни гори изобилстваха с нежна зеленина; златни, където косо падащи слънчеви лъчи изливаха потоци жълта светлина върху тополи и брези; черни, където гъсти иглолистни дървета растяха на големи пространства, тънещи в мрак, и сребърни, където тихите води на три езерца блестяха с топлото великолепие на скъпоценни камъни.
Както седяха на скалата, до тях долиташе прелестна приспивна мелодии, една зумтяща, постоянна каденца, която пленяваше и успокояваше възприятията, и се смесваше, както се издигаше, с ведрия въздух, напоен с нежното благоухание на цветя и ефирния дъх на всичко, което расте. Само рано сутрин или в часа, когато слънцето се готви да се изгуби зад завесата на западните гори, от долината се издигаше този звук — песента на хиляди катерички. И както беше този следобед, тъй трябва да е било от памтивека, защото и според най-старите индиански предания огромният сив камък винаги се е казвал Катеричата скала.
С очи, приковани към приятната гледка в краката му, Анри разказа на Катърин историята за Джимс и още се кискаше тихо на забавната случка, когато забеляза помрачнялото сериозно изражение на лицето й.
— Това е точно каквото долавях напоследък — каза тя и в гласа й нямаше дори следа от смях. — Мадам Тонтьор ме мрази и учи Тоанет да мрази Джимс!
— Какво говориш! — възкликна мъжът й. — Мадам Тонтьор да мрази теб? Не е възможно. Та от всичките хора в света тебе ли…
— Да, мен — каза жена му. — А ти, бедничкият Анри, с твойта глупава приумица, че всички трябва да ни обичат, никога не си могъл да прозреш истината. Тя ме мрази толкова, че би искала да ме отрови, а понеже не може да го направи, настроила е Антоанет против Джимс.
— Ти влезе днес да я видиш!
— Да, понеже съм жена.
— Не може да те мрази!
— Толкова, колкото не може да мрази дървеници, змии и отрова.
— Но… Тонтьор. Не е възможно, казвам ти! Той няма същото отношение.
— Да, сигурна съм, че няма — каза Катърин.
— Щом Тонтьор ни харесва и се държи толкова добре с нас, защо жена му да има нещо против теб? — попита той.
— Първо, защото съм англичанка. Трябва винаги да помниш това. Макар и да съм обикнала твоята родина като своя, все пак съм англичанка, а Джимс е наполовина англичанин. Ние принадлежим към народ, който е враг на твоята родина. Това е една от причините, заради които ме мрази.
— Нима има и друга?
— Да. Мрази ме, защото мъжът й смята за редно да ме гледа с благосклонен поглед — отговори Катърин.
Тя беше готова да каже повече по това, но Анри избухна в гръмливия весел смях, който тя толкова обичаше, и в следващия миг се озова здраво притисната в прегръдката му.
После я отблъсна с престорена грубост и посочи надолу, към долината.
— Докато имаме това, какво ни е грижа за мадам Тонтьор и всичко друго на тоя свят! — възкликна той. — Нека си воюват и нека жени като съпругата на Тонтьор се карат и мразят, щом искат. Докато не си нещастна в земя като тая, която гледаме там, не бих дал мястото си срещу всичките царства на света.
— Нито аз, докато имам теб и Джимс — каза Катърин и когато Анри се обърна пак да поеме чувала, добави: — Но не мисля за теб, нито за себе си. Мисля за Джимс.
Те тръгнаха бавно нагоре по пътеката един до друг.
— Недоволството на мадам Тонтьор от мене ме е забавлявало и съм си правила малки шеги с това, както например днес — продължи тя, докато мъжът й мълчаливо размишляваше. — С теб и Джимс, и всичко друго около нас нямам нужда от никой друг, за да бъда щастлива, тъй че неприязънта на мадам Тонтьор не ме е особено огорчила. Правило ми е дори удоволствие да я дразня и да я тормозя, зарад което би трябвало да ме е срам. Днес си пуснах плитките под предлог, че малко ме боли главата, но всъщност за да й покажа колко са дълги и дебели, колко рядка е нейната коса, а тя е малко по-възрастна от мен. Трябваше да я чуеш как изсумтя, когато сестра й от Квебек каза, че косата ми с прекрасна и че би било престъпление да й слагам помада или пудра. Може да съм зла, Анри, но не мога да се въздържа и да не й вадя душата с такива неща зарад всичките й старания да ме направи неприятна за собствената си неразумна личност. Толкова много се мъчих да се сприятеля с нея, но когато вече загубих всяка надежда, знаеш, започнах да виждам смешното в това, също както винаги си ме учил да долавям капризите на съдбата в неприятните неща. Но с Джимс и Тоанет това е друго нещо. Той мечтае за нея отдавна и я е направил въображаема другарка на своите приключения и игри.