Но жителите на Ченуфзио не проявиха мрачност в деня, когато Тиаога и победният му отряд трябваше да пристигнат от изток. Те се събудиха в зори със сърца, от които радостта бе прогонила мъката, потискала ги навярно преди. Половината от техните мъже се връщаха, и то с победа. Вестителят на Тиаога бе донесъл новината, че нито един човек не е бил загубен при нахлуването в земята на техните неприятели. Това беше необичайно и вдъхна нова смелост в сърцата на онези, видели годината да се обръща против тях. Завръщането на Тиаога с бойни трофеи бе поличба, която съвсем омаловажаваше празните зимници и хамбари.
Като един от тези трофеи, те бяха узнали, Тиаога водеше дъщеря да заеме мястото на Сребърните крачета.
Това ги убеждаваше, че щастието ще им се усмихне отново. Бяха обичали Сой Ян Макуън. С нейната смърт настъпиха лошите времена. Сега духовете щяха да им дарят лека зима, а следващата година земята ще нацъфти с благодат.
Ченуфзио се готвеше за угощение. Имаше още достатъчно земни блага и запаси от кочани късна зелена царевица, запазена за този случай. Всички тъпани в селището бяха опънати сутринта в деня, когато очакваха пристигането на Тиаога, и никой не помисляше за работа или някакво задължение извън тържеството. Накладоха огньове под огромните дъбове и част от удоволствието за момичетата и момчетата беше да събират гориво. Децата имаха малки тамтамчета и непрекъснато ги биеха, бяха уредени игри и надбягвания и имаше много смях, добродушни закачки и диви крясъци — възрастните също се превърнаха в деца. По-спокойните между възрастните, както и между децата, бяха с бяла кожа. В Ченуфзио те наброяваха двадесет души. Човек едва ли би ги различил като чужди на племето освен по цвета на кожата и малко по-особеното облекло. Те нямаха вид на пленници и макар в държането им да се долавяше очакване, чувствата им бяха по-сдържани от чувствата на хората с бронзова кожа. Сред тях имаше жени, които носеха на ръце деца, родени от съпрузи индианци. Имаше бели девойки, живели в Ченуфзио от кърмачета, чиито очи кротко бляскаха в очакване на младите воини, пленили техните сърца. Имаше, някои, чиято по-тъмна кожа бе наследство от второ или трето поколение, и неколцина, в чиито очи още се мяркаха сенките на скръб и копнежи. Спомените за родния дом и обичните близки нямаше никога да ги напуснат.
Такива бяха хората и такъв бе градът, които чакаха през слънчевия есенен ден пристигането на Тиаога и пленниците му.
Последният ден бе дълъг за Тоанет. Беше започнал в зори и при все че Тиаога спираше хората си от време на време, за да й даде възможност да си почине, не свърши със здрачаването. Мракът се сгъсти, преди да стигнат равнина, в далечния край на която имаше хълм. Зад този хълм беше Ченуфзио. Те виждаха отблясъка на голям огън да озарява небето.
Тоанет забрави преумората си, когато видя този знак, обещаваш края на пътуването. Тя забеляза, че някой взе от Джимс скалпа на убития от него човек, който той се беше мъчил да скрие от очите й под парче еленска кожа. После видя всички скалпове, спечелени от воините, закачени като провесени риби на тънък прът, който двама мъже носеха на раменете си, и косата на един от тези скалпове стигаше почти до земята. С носачите на скалповете начело стигнаха възвишението в края на равнината и видяха долу долината на Ченуфзио.
На една миля от тях в голямата дъбова гора край реката горяха двадесетина огъня, но напред — въпреки огньовете — цареше всепоглъщаща тишина. Тоанет стоеше близо до Джимс и не беше изкачването на хълма, което караше сърцето й да бие тъй лудо. Някакъв дух като че ли й шепнеше от това странно и величествено безмълвие. Дух на живота и същевременно на смъртта. Това бе безмълвие, изпълнено с туптене на сърца, сдържане на хора, взиране на очи, които тя не можеше да види. Само огньовете свидетелствуваха за живот, на който не беше сложена юзда. Когато невидими ръце добавяха гориво, те бяха като тонове от пламтяща мелодия и бориките изпращаха нагоре кресчендо от искри и блясък, а широколистните и извадените от реката дървета хвърляха по-равномерна светлина. Тя не виждаше тези, които чакаха напрегнато около огньовете. Това беше краят на света за Джимс и нея; беше очаквала такова нещо, но не и заплашителното мълчание, което приличаше на смърт, подала глава от някаква яма.
Изведнъж то се наруши. Висока фигура се беше качила на една скала и от нея се изтръгна вик, който започна почти полугласно, но нарасна по сила, докато изпълни долината. Тоанет никога не бе чувала такъв вик да излиза от човешко гърло — вик, който да стигне толкова далеч без всякакво усилие, проточен тон, плътността и равномерността на който го изпращаше все по-надалеч и по-надалеч. В този глас се криеше душата на някакъв бог. Тя се помъчи да разпознае фигурата в тъмнината. После изведнъж дълбоко пое дъх. Човекът на скалата беше Тиаога.