Когато викът секва, луди крясъци екнаха от Ченуфзио. Онези, които бяха мълчали сковано, докато се ослушваха за гласа на Тиаога от върха на хълма, се събудиха за живот, близък до безумие. Мъжете викаха и крещяха, децата пискаха, жените плачеха от радост. Запалени бяха борови факли и когато цялото население се проточи в нощта като огнена вълна, биенето на тамтамите, на кожените тъпани и дървените клепала се смеси с човешките гласове и лая на кучетата. В началото, когато се разнесе викът на Тиаога, мъжете, носещи пръта със скалповете, бяха тръгнали напред и сега Тиаога ги последва с воините си, наредени в нишка по един. Тоанет и Джимс бяха по средата на редицата. Широки робски нашийници от еленска кожа бяха сложени на вратовете им, а на Джимс му бяха взели оръжието. Воините не бързаха. Крачката им беше бавна и отмерена и никои не нарушаваше тишината с шепот или дума. Морето от факли се беше приближило. То се вливаше и извираше от хлътнатините като поток, после стигна до равно място и образува две неспиращи огнени редици. Носачите на скалпове достигнаха тези редици стотина крачки преди Тиаога и отряда му. Тоанет ги видя да влизат в светлината на факлите и в тези мигове гласовете на диваците се вдигнаха към небесата. Тиаога спри и едва когато носачите на скалповете изминаха със зловещия си товар цялата дължина на огнените редици, пак тръгна напред.
Тоанет усети някак странно да й отмаляват тялото и крайниците. Истории, които беше забравила, истории, които беше чувала за индианците от детството си, истории, които бяха карали да се свиват сърцата на стотици семейства в пограничните области, всички изведнъж оживяха в ума й. Фантастични разкази за страхотно измъчване и отмъщение, за наказателни колове, клади и човешки страдания. Беше ги чувала от устата на баща си, от минаващи лодкари, беше чувала да ги разправят в сеньорията. И тя си спомни дори името на очакващото ги изпитание. То се казваше Le Chemin de Feu. Пътят на огъня, през който трябваше да минат. Някои са умирали от него. Опечени от напоени със смола факли. Ослепени. Убивани малко по малко. Така й бяха разказвали.
Тя погледна Джимс в първите стигнали до тях отблясъци на факлите. За него я беше страх. Тиаога нямаше да убие нея, нямаше да остави факлите да я изгорят — тя го знаеше толкова сигурно, колкото и това, че факлите чакаха тях. Джимс се обърна и отговори на погледа и с окуражаваща усмивка.
Тиаога и воините му се движеха бавно. Приличаха на бронзови мъже без плът и чувства. Главите им бяха високо вдигнати, снагите изправени, лицата строго сковани, както крачеха с погребална стъпка между двете колони хора от племето. Джимс влезе в крак с тях, когато устата на тази ламя от факли започна да ги поглъща. И тогава с очи, превърнали се в ослепени от пламъка вирове на страх и изтощение, Тоанет видя, че нито една ръка не се опита да се вдигне срещу тях. Безмълвие бе обгърнало пак хората от Ченуфзио — мълчание, нарушавано само от стъпките, пукането и прашенето на бориките и дъха на множеството. Нито дума, нито вик, нито едно внезапно посягане на майчини ръце, нито едно махане за поздрав от любимата девойка, нито едно име, трепнало на устните на съпруга не наруши напрежението в победното тържество на Тиаога. Всичко бе една жива картина, която се запечатваше в ума на Тоанет до сетна подробност. Тя виждаше да се взират в нея лица, мъже, жени, момчета, момичета, малки дечица — без омраза, без желание да й сторят зло, но с голямо любопитство, което светеше почти като дружелюбие в очите им. И после сърцето й спря за миг, когато видя да я гледа бяло лице — лице, обрамчено с буйна коса, която блестеше като злато в светлината на факлите, и устни, които се усмихваха с полутъжен, нежен поздрав. Имаше и други бледолики в двете редици и една от тях, млада девойка като самата нея, я поздрави с радост, сетне се изчерви, когато мина Шиндас. Шиндас си позволи да я погледне за миг крадешком.
— Опичи! — подвикна тихо Тоанет и девойката като че беше готова да изтича при нея. — Опичи… Червеношийке! — и Тоанет изговори цялото име на бялата любима на Шиндас.
Смъртна заплаха не би могла да я спре да поздрави тази другата, защото с устните й говореше сърцето, надеждата, най-после вяра, уверение, че тук, където бе очаквала само униние и трагедия, има обич, дори щастие.