Като отприщил се бент се развихри нощта на пиршеството и ликуването. Тя бе предшествувана от сдавяне на кучетата, в което Дран установи правото си на място между четириногите граждани на Ченуфзио. След известно време той намери диря на отъпканата земя, която го заведе при вигвама, приготвен за Тоанет. Това беше малък вигвам близо до шатрата на Тиаога, нареден с прясно навършен кедър и гирлянди от кучешко грозде, с меките кожи и хубавите дрехи, принадлежали на Сребърните крачета. Тук той намери Тоанет и Червеношийката, чието име много отдавна е било Мери Даглен.
На Джимс му се стори, че от самото начало свободата му между индианците беше не по-малка, отколкото ако беше кръвен член на племето. Сивата лисица го заведе във вигвама на баща си, който щеше да бъде негов дом и му донесе да яде и пие. След това го остави сам, понеже дори възхитеният старец, когото Тиаога почете, като му подари син, не можеше да не отиде на започналото вече празненство. В ума на Джимс се мярна мисълта, че пред него не бяха сложили никаква пречка, ако решеше да се отскубне нощем и да изчезне. Леснината, с която би могъл да се впусне в такова приключение, бе доказателство за неговата безпомощност. Както и другите той бе пленник завинаги. Нямаше избавление от Ченуфзио, освен ако човек избереше смъртта като път за бягство. Един погрешен ход, един час на отчаяние и един опит и потеря от воини сенека щеше да се спусне като хрътки по петите му. Освен ако някоя сила му дареше крила, та да може да литне в небето, друг път за бягство нямаше.
Той не помисли за бягство, защото беше обладан от такова желание. Вземаше мярка на своя свят и се нагаждаше към ограниченията му с чувство, което далеч не беше неприятно. С Тоанет щеше да намери тук всичко, което искаше от живота. Тиаога и Шиндас знаеха, че тя принадлежи на него, а сега го знаеха и жителите на Ченуфзио. Сърцето му ликуваше и духът му се издигна с песнопенията на диваците. Какво значение имаше, че са погребани завинаги в горските дебри? Той имаше Тоанет. Тя го обичаше. Ченуфзио нямаше да бъде гробница. Любовта им щеше да го превърне в рай.
Нямаше търпение да види пак Тоанет и започна да търси място, където да се почисти от налепената по лицето и тялото му глина. Отиде с дрехите си при реката и след като се изжули както трябва, върна се напълно облечен, с орловото перо все още в косата. Оръжието му бяха върнали, той го взе и въоръжен, смело се присъедини към индианците. Тържественият огън пламтеше и щом гладният град се нахранеше, щяха да започнат танците на скалповете. Самите скалпове бяха вече закачени на пръта на победата в светлината на огъня. Децата играеха около тях. Прекрасната черна коса на единия бе тъй дълга, че те можеха да я достигнат, и когато го правеха, пискаха от възторг. Сред тях имаше едно седем-осемгодишно бяло момченце, което се смееше и кряскаше с другите.
Джимс намери удобен случай да размени дума с Шиндас и научи, че Тоанет и Опичи са заедно. Шиндас не можеше да накърни бойното достойнство, с което се очакваше да се държи, докато воините не разкажат за подвизите си в танца на скалповете, затова Джимс отиде самичък и намери вигвама на Тиаога и по-малкия до него, в който бяха Тоанет и Червеношийката. Беше осветен от факла; Джимс се отдръпна между тъмните стволове на дърветата и зачака. Нощта бе ясна. Започнала бе да изгрява пълна луна, така че извън кръга на огньовете мракът отстъпи пред меко и сребристо сияние сред дъбовете. След около половин час Тоанет и Опичи излязоха в осветената гора. За малко двете останаха под съковитите клони на дърветата, които хвърляха сенки над главите им. Той не се показа, докато Опичи не се загуби сред светлите и тъмните петна, запътила се към огньовете. Тогава Джимс излезе напред и тихо повика Тоанет по име.
Нейният вид го изненада. Първата му мисъл беше, че се е припознал и че това не е Тоанет, а някоя принцеса на племето. Тя не беше същата раздърпана и разчорлена млада жена, която пристигна с отряда на Тиаога. Мери, Червеношийката, я беше облякла с най-хубавите дрехи, останали от Сребърните крачета. Дрешката и от кожа на младо еленче и късата поличка от кожа на кошута блестяха на лунната светлина като златно кадифе. Сресаната на път коса лежеше гладко като птичи крила и падаше през рамената на две лъскави плитки. Челото бе слегнато с панделка от ален плат и в него беше затъкнато само едно яркожълто перо. Имаше нещо в дългото жълто перо, в алената панделка и по момчешки плътно прилягащите дрехи, което накара Джимс да възкликне от удивление. Би казал, че тя ги е получила от някакво смътно и далечно минало и че те винаги са принадлежали на нея. Беше мечтал за тази прекрасна принцеса на пустошта, в годините на момчешките си блянове и кроежи беше изграждал светове около нея и в тези светове беше се бил зарад нея и се впускал в приключения, в които само той бе неин защитник и неин герой. Беше й носил дарове от пера — пера и еленска кожа, и парче плат като алената панделка, която девойката носеше сега вързана на челото си!