Късно след полунощ веселието свърши и Ченуфзио притихна. Известно време Джимс гледа звездите през отворения вход във вигвама на Уъску. Унесе се в сън, сякаш навлезе в дълга алея от златни багри. Само щастие, издигащо се като цвете от пепелта на отминало терзание, можеше да направи това. Струваше му се, че майка му участвува в промяната, че нейният глас е радостна мелодия някъде в обгърналото го сияние. В тази златна алея той видя Горската гургулица да се смее щастливо между майка му и Тоанет. После потъна в по-дълбок сън.
Това бе началото на странния живот на Джимс и Тоанет в Ченуфзио, който полковник Бокуит, сетне генерал-майор и главнокомандуващ войските на негово величество в Южния департамент на Америка, описа като „действителен епизод, на който е трудно да повярваш, и удивителен поради новата светлина, в която той и други от същия род ни показаха живота на диваците“.
За Джимс и Тоанет нямаше нищо вълнуващо през първия им ден, нито през многото, които последваха. След тържествената нощ индианският град пак се върна към всекидневното си съществуване. Мъжете ходеха на лов, жените работеха, децата играеха. Воините се събираха на важни съвети и пушеха непрекъснато, докато разискваха делата на своята общност и правеха планове за бъдещето. „Черната година“ ги притискаше. Заплашваше ги зимата. Но имаше да уреждат и други въпроси. Тиаога беше донесъл необикновени новини. Англичаните, командувани от генерал на име Брадок, били победени и изклани. Французите били унищожени на езерото Джордж. Сър Уилям Джонсън, Белия баща на Шестте племена, удържал победа и племето мохок черпело от това големи облаги. От това съобщение лицата на сенека помрачняха. Източната пустош щеше да почервенее, обхваната от война, Тиаога беше сигурен. Воините му бяха сигурни. Дългоочакваната борба между англичаните и французите наближаваше и нямаше да има почивка за томахавката, докато страната не се освободеше от едните или от другите. През втората половина на октомври много вестоносци пристигаха в Ченуфзио от далечни села и градове: от Карачиядира при изворите на Малка Сеника; от Тионионгарунте долу на Алигейни; от Канестио някъде към Пенсилвания; от Канадараги и Канадасеги при западните врати към страната на племето каюга — от целите обширни владения на сенека пристигаха все нови сведения за надвисналата жестока и кървава война. Това повдигаше въпрос пред Тиаога и съветниците му в Ченуфзио. Те се изправяха пред война… и глад. Ако воините им отидеха на изток, кой щеше да опази племето от гладна смърт? Беше решено Тиаога да тръгне пак по пътеката на войната с тридесет мъже, избрани с жребие, а други тридесет трябваше да останат да се борят с глада и смъртта през зимните месеци. Тегленето на жребие дойде, но Джимс не беше включен. На Шиндас му бе съдено пак да напусне любимата си.
Това бяха дни, когато опасения угнетяваха Джимс и Тоанет въпреки надеждите и плановете им, но все пак всички облаци помрачаваха само временно виденията им. В сърцето си и двамата се молеха някой странствуващ свещеник да се отбие в Ченуфзио, та да може да се извърши церемонията, която щеше да ги направи мъж и жена. В града имаше много бели жени, омъжили се по индианския обичай, но Тоанет с всичките сили на душата си се опълчваше против това. Тя се молеше и Мери Даглен се молеше заедно с нея, защото през годините след смъртта на майка си Червеношийката бе запазила вярата си. Индианецът, който я обожаваше, зачиташе вярата й.
Преди две години трима йезуити бяха се отбили в Ченуфзио един след друг; оттогава не беше дошъл никой.
Джимс беше сигурен, че Тиаога щеше да позволи на Тоанет да тръгне с него, когато дойдеше пръсването. Горската гургулица си беше намерила сестра и майка в лицето на Тоанет и делеше любовта си между двамата си бели приятели. Тиаога вече не си налагаше безразличие, когато Тоанет бе с него и покрай привързаността си към нея започна да толерира, ако не и да включва в тази привързаност и малката. Този факт допринасяше най-много за увереността на Джимс, когато с наближаването на деня за пръсването на жителите заговори на Тиаога за възможността да направят Тоанет пети член от семейството на Уъску. И Джимс, и Тоанет не бяха очаквали никакво възражение, и затова непреклонното неодобрение на вожда ги хвърли в отчаяние. Шиндас не се изненада и именно той им обясни отношението на Тиаога. Тоанет била не само приемна дъщеря на Тиаога: вождът я приел изцяло, телом и духом, и било немислимо според нравствените и обществени начала на племето една девойка, особено дъщеря на вожд да живее със семейството на мъжа, комуто е обречена. Това, че Тиаога ги признаваше за сгодени, беше единственото утешение в разочарованието им; това, че биха могли да превъзмогнат възражението му, като приемат индианския венчален обичай, бе мисъл, която Тоанет отхвърли, когато Шиндас я предложи на нея и Джимс. Дълбоко в душата си младият сенека таеше надеждата, че Тоанет не само ще приеме този лесен начин да се сдобие със съпруг, но ще убеди и Червеношийката да направи същото. Ала дружбата на Тоанет и Мери Даглен само укрепваше у тях решението да чака човек, който ще може да скрепи техния съюз със святата благословия на църквата.