Тежък сняг и голям студ настъпиха рано през сезона. Към средата на декември Джимс се видя принуден да ходи на лов със снегоходки, а нощите бяха тъй мразовити, че на първи януари дори изворите на реката замръзнаха и това прогони воденичарките.
Беше паметната зима на 1755–1756 година, историята на която в племето сенека се предавала от баща на син в течение на много поколения — зима, през която всичкият дивеч като че бе изчезнал от лицето на земята и лишения и гладна смърт отнесоха една десета на трите най-западни от Шестте велики племена — сенека, каюга и онондага.
Елените, изглежда, се бяха преселили на изток и юг. Мечките бяха заспали зимния си сън още през ноември. Миещите мечки, главната храна на индианците, когато нивите не раждаха, се бяха скрили за дълга и непробудна дрямка. Воденичарките изчезнаха — отлетяха да търсят открити води. Това беше „седмата година“ за зайците, когато те като че ли измираха. Лосовете и бизоните бяха останали в низините под Алигейнските планини. Месото на бобрите и видрите стана по-скъпо от кожите им. Дивите котки, лисиците и другите месоядни бяха пропъдени в далечни ловища от липсата на дребен дивеч. Гладът вилнееше в земите на трите племена.
Отначало Джимс донякъде се беше запасил, понеже уби един рогач и с вещата помощ на Уъску набеляза редица дървета, в които положително зимуваха миещи мечки. Но към края на януари оскъдицата стесни обръча около хижата край Малкия Силъс и Джимс ходеше на лов все по-надалеч, докато започна да се губи по за два дни. Студовете бяха ужасни. Дърветата изтрещяваха като пушки в гората. Остри ветрове не спираха ден и нощ. С отминаването на седмиците очите на Горската гургулица ставаха все по-големи, а тялото все по-хилаво. Всеки път, когато Джимс се завръщаше от лов, тя светваше от щастие, като припламнал огън, но той ясно виждаше непрекъснатото й креене. Търсеше дивеч с почти безумна упоритост. Всичко беше за нея, когато гладът ги притисна най-зле — две птички, които уби със стрели, месото на червена катерица, жълъди, които намери в един пън, месест корен на водна лилия, зарад който проби две стъпки дебел лед. После — кухо дърво… заспала миеща мечка… и за няколко часа храна, достатъчна за всички. Така седмиците се точеха една подир друга с глада, задържан само на крачка.
Страхове започнаха да терзаят Джимс. Тоанет не излизаше от ума му, защото дори когато спеше, сънуваше нея. Тя също беше част от тази борба за живот. Пък А Де Ба имаше да храни единадесет гърла, не четири!
Нощем, когато вятърът виеше и дърветата стенеха в несретата си, той се потеше от страх и неведнъж му идваше мисълта да зареже семейството си и да тръгне да търси Тоанет. Виденията за съдбата, която можеше да я постигне, станаха почти непоносими. Уъску увеличи бремето му, защото смелостта на стареца се сломи от непрекъснатото гладуване и злокобните му предричания, кажи-речи, влудяваха Джимс. Сивата лисица не губеше дух, макар и да беше така изпосталял, че скулите му можеха всеки миг да се покажат през кожата. Очите на Горската гургулица причиняваха на Джимс най-острата болка. Бяха станали толкова големи и тъмни на малкото й слабо личице и в тях прозираше такъв бездънен глад, че той очакваше безсилният дух да напусне тялото й всеки миг. Въпреки това не се оплакваше и винаги го посрещаше с възторжена усмивка. Излизанията му на лов не бяха продължителни сега и рядка го отвеждаха на повече от три-четири мили от хижата, защото сам той бе започнал да отпада. Единствената му надежда беше да удари някоя случайна птица, но в най-черния час молитвите му бяха чути. В снежна бури, срещу която вървеше полусляп, Джимс се натъкна на кошута, изнемощяла като него, и я уби. Без този случаен късмет Горската гургулица и Уъску щяха да умрат. Когато настъпи размразяването, те бяха всички живи. Започнаха да се появяват миещи мечки и в освободилите се от лед потоци можеше да се събират месести корени. Март донесе рязко затопляне и Джимс потегли с другите към Ченуфзио. Храната по пътя беше в изобилие и всяка вечер събираха даващата сили кленова мъзга.