Рано през април пристигнаха в Ченуфзио. Хората там бяха живели пестеливо от запасите си и от първите дни, когато потече мъзгата на кленовете, правеха захар. Само четири семейства се бяха върнали в селището преди Джимс и от тях (те бяха двадесет и осем души) петима бяха умрели. Никаква вест нямаше от Тиаога и неговите воини.
Кленовият сок течеше без прекъсване. Няколко чугунени котли и много зидани казани денонощно вдигаха пара и варяха толкова захар, колкото не бе имало от много години насам. Въпреки тази начална милост на пролетта над Ченуфзио витаеше мрачен призрак, чиято сянка ставаше все по-тъмна с всеки изминат ден.
Този призрак беше смъртта. Почти нямаше завърнало се семейство, което да не е донесло със себе си скръб. Но А Де Ба, най-големият ловец от всички тях, не идваше. Никой не беше чул нищо за него. Никой не знаеше къде е. За петдесет… седемдесет… сто… после сто и петдесет от онези, които, бяха напуснали селището, вече всичко се знаеше до края на април. Между тях бе Мери Даглен. Ала А Де Ба, Високия мъж, не идваше.
И ето един ден той се появи. Плашило от кожа и кости, което Тиаога не би познал. Зад него се нижеха хората му. Джимс ги преброи, преди да може да ги различи един от друг. Единадесет! Той изтича към тях и Тоанет залитна от редицата, начело на която вървеше Високият мъж. Можеше и да не я познае отначало, ако не бе го посрещнала по този начин, защото тези, които бяха зад А Де Ба, вървяха с оборени глави и влачеха крака като мъртъвци в някакво призрачно шествие. Очите й го гледаха от лице тъй чуждо и слабо, че радостта му се пресече. Беше не по-тежка от дете, когато я притисна до себе си. И двамата не проговориха известно време. След това тя заплака тихо, заровила лице в гърдите му.
Джимс я занесе в нейния вигвам. Дрехите й бяха в дрипи, мокасините продрани. Тежеше толкова малко, че го хвърли в ужас, а очите му заслепи парещ огън, когато вдигна студена ръка да допре лицето му. Той я сложи върху меките кожи във вигвама и тогава разбра, че Горската гургулица е до него, а след миг влезе и Мери Даглен. Джимс им направи път. Той излезе навън и около него заскача безсилно някакво същество. Беше Дран, скелет с червени сълзящи очи и увиснала долна челюст. Джимс почака; Червеношийката излезе и му каза, че отива за топла вода и храна и че Горската гургулица съблича Тоанет. Тогава потърси другите. Всички освен А Де Ба бяха изчезнали и се намираха под грижите на приятелите си. Високия мъж едва се крепеше на крака, докато разказваше историята си. Бил довел обратно единадесетте члена на семейството си живи, кучето и себе си. Като истински големите хора той отдаваше дължимото на по-долустоящия от него. Без кучето нямало да сполучи в борбата да прехрани единадесет гърла и Джимс разбра защо Дран не е бил изяден.
След малко Мери Даглен му позволи да види Тоанет пак. Беше на леглото си от кожи. Уплашилото го изражение бе напуснало очите й и сега в тях блестеше радостта от това, че е до нея. Косата й бе сресана и сплетена наново в две лъскави плитки. Тя му протегна ръце и Джимс коленичи до нея. Горската гургулица гледаше двамата със светнали очи и влага замъгли погледа на Мери Даглен. След това Джимс не видя Тоанет цял подиробед и една нощ. Тя спа цялото това време и Червеношийката и Горската гургулица не се отделяха от леглото й. На другия ден тя се поразходи с него из града.
Това, което вълнуваше сърцето на Тоанет прозираше понякога в очите й, вълнуваше и Мери Даглен. Младата девойка, която от най-ранно детство не бе познавала друг живот освен живота на приелото я племе, но чиято майка бе запазила у нея вярата в бога и църквата, чакаше с нарастваща тревога връщането на Шиндас. Един ден тя каза на Тоанет, че най-сетне била готова да отстъпи пред околните и ако не дойде някой свещеник през пролетта или лятото, ще се омъжи за Шиндас според индианския обичай. Тази мисъл не се стори сега толкова ужасна на Тоанет. Беше видяла взаимната привързаност и смелостта на едно индианско семейство в борбата му срещу смъртта; беше видяла Високия мъж да ръфа горчива дървесна кора, та да могат жените и децата му да ядат остатъци от кожа и месо; беше видяла майка да крие ден след ден своя дял от храната и да го пази за децата си; беше се уверила във вярата и предаността, които не можеха да бъдат вдъхнати от нищо друго освен божията сила в душите им. Предразсъдъците й се стопиха въпреки породилата ги незабравима трагедия и започна да изпитва чувства, които не се бяха събуждали у нея преди. Тя обичаше Горската гургулица с пламенната обич на майка и никоя сестра не би намерила по-топло място в гърдите й от Мери Даглен. Приятелства възникваха около нея, деца се чувствуваха щастливи, когато тя беше с тях, мъже и жени я приемаха със скромна преданост. И при все че не казваше нищо за това на Джимс, в сърцето й се затвърдяваше убеждението, че няма да допусне да бъдат разделени от още една зима… дори да не дойдеше свещеник в Ченуфзио.