Но той дойде. Беше изпит мъж с мъртвешко лице, тръгвал да заеме мястото на свещеник, умрял сред индианците от Охайо. Така каза той. Историята щеше да се произнесе другояче, защото след една година той беше движещата сила зад гърба на племето абенаки, когато те изклаха англичаните във Форт Уилям Хенри. Казваше се отец Пиер Рубо. Беше студен, страшен божи служител. Той не се усмихна в Ченуфзио, той не донесе утеха, той беше като злокобен облак, който дойде със заплаха божия, а не с божествено обещание и насърчение. И все пак беше представител на църквата. Беше готов да умре хиляда пъти за делото, на което бе духовен, ако не и нравствен застъпник. Беше готов да яде човешко месо, за да го защити. И видя нецивилизованите му последователи да ядат такова месо във Форт Уилям Хенри. Той остана в Ченуфзио два дена. На втория от тях венча Джимс и Тоанет според ритуала на католическата църква.28
Мрачното настроение, което свещеникът донесе със себе си, се разпръсна от това събитие. Ченуфзио се отдаде на няколко часа веселие в чест на дъщерята на Тиаога и сина на Уъску.
Но този по-радостен дух не можа да се задържи дълго у хората. Смъртта ги беше споходила неумолимо. Нито дума не идваше от Тиаога и воините му. Шепнеше се, че били избити в сражение и никога нямало да се върнат. Притеснението премина в страх, страхът в несигурност. Злокобността на трагедия, по-мрачна от гарвановочерните одежди на свещеника, витаеше над Ченуфзио.
В щастието си Джимс и Тоанет не долавяха подмолното течение на промяната около тях. Мястото, където живееха, се превърна в дом, пуснал толкова сигурни корени, че смъртта не би могла да ги изтръгне. Там, където бе имало неспокойствие на съмнението и неувереността, сега цареше духовната цялост на двата живота превърнали се в един. Облакът на трагедията, през която бяха минали, бе завеса, смътно мека и далечна зад тях; те мислеха за нея, говореха за нея и сънищата понякога пробуждаха Тоанет, за да намери утеха в прегръдките на Джимс. Но спомените за тази трагедия не причиняваха дълбока болка. Духовете на Тонтьор и майката на Джимс им ставаха по-близки от ден на ден, укрепяваха ги с невидимите вериги на обвързващата ги любов. Както всяка чиста любов на младостта и тяхната бе всеобхватна. Тя обгръщаше целия свят и превръщаше в рай тяхната мъничка и дива част от него. Червеношийката първа ги накара да видят какво става наоколо им. В сърцето си Мери бе индианка. Ранното си детство, юношеството си, цветущото си моминство бе прекарала сред приелото я племе, а любовта бе дошла, за да направи още по-пълна верността й към него, която бе назрявала с течение на годините. Дни и седмици се нижеха без никаква вест от Тиаога и страхът, че Шиндас е мъртъв, я душеше със злобна ръка. Тя започна да отбягва Тоанет и да се уединява. Тоанет никога не бе видяла индианка да плаче; беше утешавала майка, която прегръщаше умрялото си дете, но старата колкото света скръб не бе успяла да извика сълзи в очите на майката. Червеношийката не плачеше в мъката си. Суровостта, застинала по лицата около нея, смрази и нейното. Беше друга Мери Даглен. Беше Червеношийката от племето сенека.
Тъкмо тази промяна у девойка, на която бе започнала да гледа като на сестра, стресна Тоанет и я накара да си даде сметка за положението, назряващо около нея и Джимс, и сега бе осъдена да види в цялата й жестокост тази черта на индианския характер, която събужда омраза и жажда за отмъщение пред бедствие, навлечено от вражески човешки същества. Джимс бе забелязал появяването на признаците им. В поздравите, отправяни към него, вече нямаше дружелюбие. Мъжете бяха навъсени и сдържани, а жените работеха, без да бърборят както обикновено. Ловците отиваха в горите без въодушевление и се връщаха затворени и мрачни. Старците се събираха на безкрайни съвети, а по-младите остреха брадвичките си и чакаха с нарастваща тревога. Смъртта и лошият късмет ги бяха засегнали твърде жестоко и нервите на хората бяха стигнали до скъсване. Ченуфзио приличаше на шепа барут, който трябва само да се подпали.
После дойде светкавичният удар.
Беше един следобед късно през май, когато Шиндас пристигна в Ченуфзио и Мери Даглен с невъздържаността на бяла жена изтича да го прегърне. Шиндас я притисна за миг, но етиката на воина го накара да я отблъсне. Беше сам. Ръцете и раменете му бяха изпосечени и нарязани и някои от раните почти не бяха заздравели. Един белег пресичаше бузата му. Мокасините му бяха изпокъсани, а очите блестяха със свирепия огън на подгонен вълк. Той се опита да смекчи новината, която носеше. Идвал от границата на земите на каюга като пратеник на Тиаога и бил с много часове пред другарите си. Тиаога се завръщал с деветима от тридесетте си воини. Останалите били мъртви.
28
Даниъл Джеймс Бюлен и Антоанет Тонтьор са били венчани от отец Пиер Рубо на двадесет и седмия ден от месец април 1756 година, както е било отбелязано по-сетне от отец Рубо след клането във Форт Уилям Хенри. — Б.а.