Анри погледна Катърин.
— Зная… мога да го разбера… Глупаво направих, като му се изсмях там долу. Но и Тонтьор се изсмя. Не съм мислил, че толкова малко момче може да го вземе толкова присърце.
— Детето е като жената — каза Катърин. — И двамата се засягат много по-лесно, отколкото човек може да си представи.
— Ще настигна Джимс и ще му кажа колко много съжалявам — рече Анри.
— Няма да правиш нищо подобно — отвърна жена му.
— Но аз не съм бил прав…
— Ще го премълчиш… тоя път — реши жена му. Той сдържано зачака и след миг Катърин каза: — Анри, аз зная, че Луи Тонтьор е добър и благороден човек и в душата си е много самотен и жадува за нещо, макар да обожава Тоанет. Никой мъж не би могъл да обича жена му въпреки синята й кръв и аристократичните маниери. Той е така отчайващо самотен, че ще го поканя да идва у нас по-често и да довежда и Тоанет.
— Мислиш, че ще го направи? — попита Анри с любопитство.
— Сигурна съм, че ще идва — отговори жена му и понеже сега мислеше само за Джимс, беше доволна, че не е казала на съпруга си, каквото й беше на крайчеца на езика преди малко: тайната на откритието, което бе направила този следобед. — Ще идва — добави тя. — И съм сигурна, че ако го помоля, ще довежда и Тоанет.
Анри се засмя от удоволствие.
— Тонтьор е човек, когото обичам — забеляза той. — Той е човек, създаден да бъде обичан — съгласи се Катърин.
— Но Тоанет… — и Анри премести чувала със смляното зърно на другото рамо. — Ако мадам Тонтьор каже „не“, какво тогава?
— Мосьо Тонтьор ще я доведе въпреки това — отговори Катърин. — Ако му кажа, че това ще ми достави много голямо удоволствие додаде тя и му се усмихна.
— Положително ще я доведе! — възкликна с увереност Анри. — Ще я доведе, ако го погледнеш ей така, ange4! Но ако направи такова нещо и мадам Тонтьор протестира, и той се осмели да го направи пак…
— Не е изключено после да дойде и тя с него — каза Катърин. — Това може да накара мадам Тонтьор да ме обикне, Анри.
Тя сложи ръка на рамото му, понеже бяха стигнали до горската поляна и пред тях Джимс и Дран стояха над убития пуяк.
Несдържана, буйна младежка гордост от постижението завладя момчето, когато баща му и майка му се запътиха към него, а Дран, напомнящ застанала на четири крака настръхнала фантастична фигура от готическа сграда, радостно махаше остатъците от опашката си. Това беше триумф и очите на момчето сияеха, когато забеляза интереса на майка му от това, което бе направило, и непресторено изумление, изписано на лицето на баща му, когато остави брашното на земята загледа великолепния пуяк и пронизалата го стрела.
Незабелязано от двамата, чийто ловджийски инстинкт приковаваше очите им към убитата птица, Катърин загледа сина си. И нейните очи блестяха и след миг Анри разбра какво виждаше и мислеше тя; той сложи нежно една от големите си ръце на слабичкото рамо на момчето. Да, Джимс приличаше на майка си, като се изключеха русата му коса и сините очи. А с тези две неща напомняше брата на жена му — този негоден скитник, побойник и безкрайно обичлив нехранимайко Хепсиба Адамс. На Анри му стана по-весело на сърцето от гордостта в погледа, отправен от Катърин към сина им, и той избухна в поток от хвалби за подвига на момчето.
— Какъв изстрел! — провикна се Анри, като се наведе ниско, за да разгледа птицата и стрелата. — Право от крило до крило, като с куршум, и се забила чак до перата на края! Бих могъл да се закълна, че нямаш такава сила в ръката, момче! А пък казваш, че си пуснал стрелата ей там, от края на поляната? Това е изстрел, достоен не за теб, а за вожда Лулата, за Белите очи и Голямата котка!
Тези тримата бяха техни приятели, индианци от племето конауага, което бяха научили Джимс да стреля, и именно вождът Лулата беше направил лъка от отличен парен ясен.
Те продължиха; слънцето залязваше оттатък пустошта и златните потоци светлина започнала да избледняват около тях, а сенките между дърветата да се сгъстяват и да стават по-кадифено тъмни. Поради това приближаване до вечерта с нейната тишина и хубост инстинктът, породен от безлюдните простори, караше четиримата да се движат тъй безшумно, че никой от тях почти не можеше да чуе стъпките на другите. Слънцето още не се беше скрило и щеше да озарява небето с пролетни отблясъци още час, но гората, през която криволичеше старата индианска пътека, беше станала гъста, мрачна и безпределна, тъй че в нея цареше нощен здрач. За момчето и кучето това горско пространство, което лежеше между сеньорията и техния дом, беше безмълвно и тайнствено царство на приключения, място, изпълнено с ромон, нашепващ за предстоящи големи събития, и с призраци — навред призраци — на многообещаващи и примамливи неща, които не плашеха нито единия, нито другия. За мъжа и жената не беше така, защото за тях, с техния опит и разбиране, красотата и величието на природата не можеше никога да стане нещо обикновено или старо. В тази огромна гора с вековни дървета и настръхнали върхари сърцето на Катърин биеше малко по-бързо, а душата и се издигаше с благоговение към величието на някакъв невидим дух, който не можеше да съзре, но чието топло присъствие, което я обгръщаше безмълвно от всички страни, можеше ясно да долови. През гората, макар пътеката да беше тясна, тя вървеше ръка за ръка с Анри и в течение на половин час изричаха всяка своя дума само шепнешком. Още малко и над тях отново прогледна небе с отблясъците си на запад, а след това се заредиха полянки и пръснати кленове, кестени и букове със зелени ливади, проточили се като панделки помежду им; и най-после, когато излязоха на по-широка ливада, проснала се надолу по полегат склон към Забранената долина, на която се бяха любували от Катеричата скала, четиримата видяха своя дом.