Тази новина беше съкрушителна дори за едно от най-войнствените между Шестте племена. Нищо подобно нямаше в историята на сенека от поколения насам. Двадесет мъртви от тридесет — цветът на Ченуфзио, главната сила в племето на Тиаога!
Шиндас почака думите му да се забият като железни шипове в сърцата на мъжете и жените около него. Почака, докато нищо вече не можеше да облекчи обзелото ги отчаяние, и тогава бавно изреди имената на тези, които са били покосени от враговете. Приличаше на инквизитор, наслаждаващ се от причиняваните мъчения, и накрая гласът му се издигна така, че заеча далеч сред дъбовете. Един бял убил трима от двадесетте воини. Сега бил пленник… на Тиаога. Те му извадили очите, та да не вижда. Наклали били огън около него, в който искали да умре. Но в последния миг, когато пламъците вече пърлели белия, Тиаога сам разхвърлял настрана горящите главни, за да могат хората от Ченуфзио да видят пленника как ще се гърчи на кладата.
След това човек можеше да помисли, че селището е пълно с умопобъркани мъже и жени, а не сломени от скръб хора. Воплите на жените не стихнаха с часове. Въпреки това Тоанет не виждаше сълзи. Ужасът й нарасна, когато видя приготовленията за отмъщението-изкопаването на яма и забиването на висок кол в нея, всичко с ръцете на жените; събирането на смолисто гориво от малките деца и майките им; превръщането на приятели в люти зверове, чиито очи се изпълваха с омраза, когато я погледнеха. Тя се опита да се скрие от всичко това у дома си и да задържи Джимс при себе си. Шиндас дойде у тях. Имал заповед от Тиаога за Джимс. Тя била Джимс да отиде в селището Канестио, отстоящо на седемдесет мили, и да занесе новини за боен отряд от този град. Шиндас му предаде известието и го дочака да тръгне с него. Не беше вече брат. Не прояви никаква радост, когато научи, че Тоанет е жена на Джимс. Мери Даглен го намираше толкова страшно променен, че се боеше от него.
Тоанет остана сама. Никой не идваше да я види освен Горската гургулица и на другия подиробед след пристигането на Шиндас детето дотича с широко отворени очи да й каже, че Тиаога си идвал. Тоанет знаеше, че трябва да види този бял и да бъде една от първите, които ще поздравят Тиаога. Тя върза червената лента на челото си и затъкна жълтото перо в нея. Облече най-скъпените неща, които бяха принадлежали на Сребърните крачета. Всички жители се бяха събрали в края на равнината и когато тя се присъедини, ропот на неодобрение се надигна около нея. Ропотът беше на женски гласове, а мъжете навъсено се извръщаха от нея. Където и да се обърнеше, хората се отдръпваха, сякаш допирът й носеше зараза от чума. Горската гургулица й пошепна думи, които й подсказаха истината. Ченуфзио вече не вярвал в нея. Тя не била духът на Сребърните крачета. Тиаога сгрешил и тя им беше донесла лош, а не добър късмет — глад, смърт, това поражение от неприятелите им. Горската гургулица бе чула една жена да съска през стиснати устни, че тази натрапничка, която заела мястото на Сребърните крачета, трябвало да умре на кладата с белия мъж. Детето й повтори и това. Ръката му трепереше в ръката на Тоанет.
Те стояха начело на чакащите редици, когато Тиаога и останките от отряда му превалиха хълма и се зададоха през нивите. Шиндас бе казал, че никой не трябвало да посяга върху пленника, та да запазят силите му за мъченията на кладата. Тоанет потрепери. Този път завръщането беше по-друго. Хората приличаха на тигри, които едва сдържат яростта си. Имаше нещо демонично в лицата на малките деца. Дори и в очите на онези, чиито любими се бяха избавили, светеше огънят на дълбока омраза. Тиаога пристигна. Лицето му бе като каменна маска, когато мина толкова близо, че Тоанет би могла да го допре. След него идваше пленникът. Дрехите му бяха смъкнати от горната част на тялото. Беше здраве сложен мъж с големи ръце и широки рамене. От двете му страни вървеше по един воин, защото той беше сляп и трябваше да го водят. Празните очни кухини, скрити зад отпуснати клепки, придаваха на кръглото му червендалесто лице вид на човек, който ходи в мъртвешки сън. Въпреки това не беше сломен от сполетялата го страхотна беда, нито проявяваше страх пред това, което го чакаше. Той усети присъствието на хора и вдигна високо глава, сякаш се мъчеше да ги види. Това беше плешива глава.