Тоанет залитна назад и едва се задържа в обзелия я за миг мрак да не падне.
Пленникът беше Хепсиба Адамс.
XIX
Никой освен Горската гургулица не забеляза слабостта, обхванала Тоанет. Някаква сила бе дръпнала плътна завеса наоколо й, която не й позволяваше да вижда или да диша. Когато потресението мина, те бяха останали сами, а тълпата бе поела подир Тиаога и единствения му пленник. Сдържаното чувство се отприщи в буйни крясъци и сред това възбуждение Тоанет се прибра в хижата, която Джимс бе построил до вигвама на Тиаога.
Тя изпрати Горската гургулица да потърси Шиндас и когато младият сенека се появи, тя му се замоли да спаси пленника от смърт, като се мъчеше с всички сили да го убеди да забрави ожесточението си и да й помогне в този час. Каза му, че белият е вуйчо на Джимс и стар приятел на нейния баща — човек, който винаги е бил брат на индианците, докато племето мохок не убило сестра му, която обичал с обич, по-голяма дори от тази на Шиндас към Мери Даглен. Но Шиндас не се трогна. Думите и се удряха в сърце от кремък и никакъв признак на съчувствие не се мярна на лицето му, докато я слушаше. Той си отиде, без да й даде надежда.
Несполуката й да заинтересува племенника на Тиаога правеше положението още по-трудно. Отначало тя съжаляваше, че Джимс отсъствува, но сега се радваше, че е тръгнал, защото нарастващото възбуждение в селището, жалейните песни на жените, писъците на децата и кряскането на диваците, които разпалваха у себе си безумна ярост около огнената клада — а тя скоро щеше да получи жертвата си, — я ужасяваха и Тоанет все повече се уверяваше, че нищо не може да спаси вуйчото. Ако Джимс беше там, не би претърпял да види Хепсиба Адамс да умира, без да поведе борба, съдбоносна за самия него. Тази мисъл и мисълта за щастливата случайност, благодарение на която Джимс не беше в селището, затвърдиха решението й да помогне на Хепсиба и двете с Горската гургулица чакаха вождът да влезе във вигвама си. Тогава тя побърза да отиде при него, а Горската гургулица и Дран я последваха.
В поздрава на Тиаога нямаше нищо обещаващо. На Тоанет й се стори, че той понечи да протегне ръце и че суровостта му се стопява. Това впечатление се разпръсна, когато старият сенека скръсти ръце на гърдите си и я загледа спокойно, без да прояви никакво смекчаване, после й благодари с няколко думи за посещението. Трагедията, сполетяла племето, сякаш му придаваше по-благороден вид. Победен вожд, върнал се в родното място, поразено и съсипано от смъртта, той бе запазил величието на цар, но това негово държане като че се излъчваше от някакъв камък, а не от жива плът и кръв. Фактът, че неговият пленник имал същата родствена връзка с Джимс, както той с Шиндас, и че Сребърните крачета обичала човека, комуто предстояло да умре, не извика нито изненада, нито колебание на лицето му. Тиаога изчака търпеливо тя да свърши, после поклати глава и посочи през входа сенките, които се събираха в лъчите на залязващото слънце. Той заяви студено, че пленникът трябва да умре. Племето му искало духът на белия, който убил трима от воините му, да бъде унищожен в пламъците. Щели да чакат, докато се стъмни, според обичая на племето. Тогава щели да доведат пленника от вигвама, където лежал вързан, и да запалят огъня.
Ако искала, можела да поговори с вуйчото на Джимс — каза Тиаога.
Той гледаше в здрача, когато й направи тази отстъпка. Индианките в другия край на селото запяха по-високо с падането на мрака.
Тиаога пак заговори.
Тя трябвало да побърза. Ставало късно. Пленникът бил във вигвама на А Де Ба, до реката, пазен от Високия мъж и Шиндас.
Вождът я проследи с поглед, когато тя тръгна с Горската гургулица и Дран. Ако можеше, след това щеше да забележи промяна у Тиаога — промяна, която настъпи, когато се увери, че е останал сам.
Жени и деца я изпращаха с вопли — жени, загубили мъжете си, други, които скърбяха за своите синове, деца, останали без бащи. Горяха наредени в кръг огньове със стълба за мъчения в средата. Когато приготвеха сцената за жертвата, тя щеше да представлява амфитеатър от пламъци.
Тоанет хвърли поглед към приготовленията и потрепери от врявата. Беше се запъхтяла, когато стигна до жилището на А Де Ба, което ловецът бе вдигнал по-настрана от другите. Високия мъж стоеше неподвижен пред входа с пушка, преметната през ръка, а Шиндас седеше на земята до него. И двамата я видяха да идва. Тя спря на няколко крачки от тях, борейки се в душата с хаос от несигурност и страх. Какво можеше да каже на Хепсиба Адамс? Как би могла да му помогне, щом Тиаога, Шиндас и А Де Ба жадуваха смъртта му? За миг я облада малодушие — миг, в който разбра, че ще е по-лесно да се върне, отколкото да се обади на Хепсиба. Тя погледна към реката, която се мержелееше в здрача, и видя сенките на лодки, оставени на брега от собствениците им. Нямаше да е трудно Горската гургулица и тя да вземат едно кану и да се озоват някъде, където да не чуят онова, което предстоеше да стане.