Шиндас се беше изправил, докато тя възвърна смелостта си. Той каза нещо на Високия мъж и пристъпи към нея. Като че я беше очаквал и й посочи вигвама. А Де Ба не я погледна, когато тя влезе. Не личеше да е забелязал и Горската гургулица и кучето.
Тоанет намери Хепсиба проснал се като мъртвец и коленичи на земята до него. Той едва ли усети присъствието й, докато тя не го допря. Напипа еленските ремъчки, стегнали китките му, сетне ръката й намери невиждащото му лице.
Навела се ниско над обречения, тя пошепна:
— Хепсиба… Хепсиба Адамс… аз съм Тоанет Тонтьор.
Шиндас чакаше с А Де Ба в сгъстяващия се около тях мрак. След време те видяха Горската гургулица да отива към кръга от огньове. Шиндас я спря и в отговор на въпроса му момичето каза, че Тоанет плаче до белия и кучето е при нея.
Огньовете оттатък дъбовете се разгоряха по-силно, а на небето започнаха да изгряват звезди. Тиаога говореше на племето сред осветения амфитеатър и Шиндас и А Де Ба знаеха какво значи това. Скоро щеше да дойде заповед да доведат пленника. А Де Ба гледаше огньовете, а Шиндас крачеше напред-назад, сякаш наближаването на мъченията го правеше неспокоен. На лицето му, скрито от тъмнината, се четеше напрежението на човек, който се ослушва, докато чака. Високият мъж пръв наруши мълчанието, като се учуди защо Тиаога не изпраща да вземат пленника.
Нови викове им подсказаха, че най-сетне е дошло времето, и А Де Ба отиде при вигвама и отметна кожата на входа. Повика Тоанет, като я нарече Сой Ян Макуън. Отговор нямаше. Повика я пак и влезе. След малко той високо повика Шиндас и младият сенека влезе при него. А Де Ба тършуваше като някой звяр в тъмнината. Вигвамът беше празен. Тоанет и Хепсиба Адамс ги нямаше.
Шиндас не проговори. Нямаше светлина, в която да се види лицето му, когато отиде до брега на реката и видя, че едно кану липсва. Той измърмори учудено, когато А Де Ба се присъедини към него. Това кану е било пуснато на вода на петдесетина крачки от тях, а те не бяха чули нито звук. Устните на А Де Ба отрониха думи на самообвинение. Двамата с Шиндас приличали на деца и всеки мъж и жена в Ченуфзио щели да им се подиграват за това колко лесно им е избягал пленникът. Но липсващото кану не можело да бъде много далеч. Щели лесно да го догонят — и за да приложи думите си на дело, затика към водата второ кану. Шиндас се намеси и припомни на объркалия се А Де Ба това, че Сой Ян Макуън е дъщеря на Тиаога и понеже си е навлякла смъртно наказание от племето, Тиаога е този, който трябва да им заповяда да действуват. Бегълците (единият от тях сляп) вероятно не ще сполучат да се отърват. Още тази нощ белият ще бъде вързан на стълба, а сега, след като Сребърните крачета се е показала като змия за племето и предателка за Тиаога, навярно и тя ще умре заедно с него.
От гърдите на А Де Ба се чуваха някакви странни звуци, докато двамата тичаха при Тиаога и очакващото племе. Той не беше спокоен като Шиндас, когато стигнаха при хората от племето. Шиндас беше този, който съобщи за измамата на чужденката, която бяха приели като истински дух на Сой Ян Макуън. Той говореше ясно, тъй че да могат всички да го чуят. В продължение на няколко мига жаждата за отмъщение отстъпи място на съзнанието, че това е най-големият удар, който можеше да сполети Тиаога, след като бе подарил на бялото момиче най-святото от всичките си притежания — душата на покойната си дъщеря. Той бе студено и непристъпно безмълвен. Лицето му се промени пред очите им. Бръчките по него се врязаха по-дълбоко и то стана твърдо като камъните по полето. Всички го чакаха да заговори, като му даваха време да се наложи на чувствата в гърдите си. Най-сетне чуха думи, натежали от взето съдбоносно решение, които се издигнаха и изпълниха с гняв, напомнящ пожар, който поглъща всичко по пътя си. Тиаога заяви, че неговата чест и честта на племето му били в неговите ръце. Призова Шиндас и А Де Ба да дойдат с него, за да заловят бегълците — задължение, което тежало преди всичко върху самия него. Преди нощта да напредне много, кладата щяла да получи своята жертва. Той бил забравил за слепия, понеже човек без очи бил вече мъртъв. Щял да даде на пламъците бялото момиче, което им изменило.
Ново вълнение обзе Ченуфзио, след като тримата тръгнаха. Бялото момиче щяло да бъде изгорено! Тези думи се повтаряха шепнешком, предпазливо, от уста на уста, защото това, което щеше да стане, не беше отмъщение на плътта; духът на Сой Ян Макуън търсеше правосъдие негова бе заповед от покойната, пред която Тиаога не беше посмял да се подвоуми. Сребърните крачета, чието тяло бе загинало във вира, ги гледаше. Тя ходеше между тях, вслушваше се в думите им, изпълваше душите им с присъствие, което притъпяваше скръбта и сдържаше безумието на омразата. Дори Горската гургулица, макар да обичаше Тоанет, не можеше да плаче. Онези между тях, които бяха бели, се оттеглиха ужасени. Огньовете прегоряха и останаха само като очи в нощта. Часовете минаваха, а индианците се ослушваха в безмълвието, сякаш потиснати от страх.