Щом стигна в Канестио, там му взеха оръжието, ножа и брадвичката и го заведоха при Матози. Този вожд, когото убиха следващата година при езерото Джордж и който беше момче наглед, макар французите да го имаха за един от най-храбрите бойци между Шестте племена, съобщи на Джимс, че го задържа в плен. Той каза, че Тиаога закъснял да плати един дълг за царевица и Джимс щял да покрие част от задължението. Матози кратко обясни споразумението между вождовете. Ако Джимс се опита да избяга и бъде хванат от воините му, ще бъде убит; ако случайно му се удаде да стигне обратно в Ченуфзио, ще отговаря с живота си пред Тиаога. Около вигвама, където щеше да живее, начертаха кръг, който нямаше право да преминава, и той се озова под наблюдение почти толкова строго, колкото над пленник, осъден на мъчения или смърт.
Смаян от промяната в съдбата си, Джимс не можеше да види друга причина за коварството на Тиаога, освен че то има някакво съдбоносно отношение към Тоанет. Той прие, че обяснението на Матози е лъжа, и реши, че Шиндас, а не Тиаога се крие в дъното на заговора, направен, за да го лишат от свобода, макар Шиндас да беше най-добрият му приятел сред племето сенека. Тревогата му растеше и на втория ден от затварянето Джимс реши да избяга и се върне и Ченуфзио, дори да плати за това с живота си. Неспокойното държане, изглежда, издаде намерението му, защото на третия ден се видя пазен по-строго, отколкото преди, а вечерта пет-шест млади воини се настаниха да спят около вигвама му в такова положение, че не можеше да се подаде навън, без да закачи поне едного от тях.
На четвъртия следобед Джимс долови, че някъде наблизо са се събрали възбудени жени и деца, но не им обърна внимание. Потиснат от страховете, които бяха станали непоносими, твърдо реши да избяга на свобода, преди да се зазори новият ден. Заоблачаването след пладне и изгледите за буря привечер увеличиха надеждите му за успех. Още със стъмването загърмя и заваля и той се престори на заспал много рано. Беше почти полунощ, когато седна и се заслуша в поройния дъжд. Тъкмо се канеше да се изправи, сигурен, че нито един сенека не е останал да лежи в тоя потоп, когато изведнъж чу да шумоли кожата, закриваща входа във вигвама, и някой да влиза.
След миг тих глас пошепна името му. Студени ръце го намериха, когато протегна своите. Той напипа мокра до кости детска фигурка.
Тогава се чуха задавени думи, полузаглушени от плющенето на дъжда:
— Аз съм Горската гургулица29. Избягах от Ченуфзио преди три дена. Дойдох да ти кажа, че Сребърните крачета е мъртва.
Проблясъците на мълниите, които съпровождаха бурята тази нощ, осветяваха самотен човек, който бързаше през пустошта към Ченуфзио — човек, който тичаше, докато се запъхти, и след това продължаваше с по-бавни крачки, но с упоритост, която никакъв дъжд и вятър не можеха да спрат.
Пътникът беше Джимс. Да беше друг дошъл при него с ужасната вест, която му донесе Горската гургулица, нямаше да повярва, но истината се беше отронила в най-простата си форма от нейните устни. Онова, което човек бе могъл отчасти да премълчи, тя му беше казала с детска прямота и всяка светкавица се превръщаше в стълб от пламъци, в блясъка на който той виждаше Тиаога да танцува с развяващата се коса на Тоанет.
Горската гургулица му повтори вестта, поверена й от Тоанет няколко минути преди бягството й с Хепсиба Адамс, и нямаше мрак, толкова гъст, че да укрие от него измъчените лица на жена му и на слепия му вуйчо, които го подканваха да отмъсти. Но той нямаше оръжие, когато се отзоваваше на техния повик. Седемдесетте мили му се виждаха като една, а пламващите от време на време проблясъци разкриваха в изражението му разум, помътен от понесения удар.
Това, че не изгуби тясната пътека при бързането си, бе една от необяснимите случайности, каквито често се срещат в приключенията на сомнамбулите. Инстинктът повече от белезите, които можеше да напипа или види водеше краката му по пътеката и едва когато мракът на дъждовната нощ отстъпи мястото си на навъсената зора, той си даде сметка за преодолените препятствия.
Светлината, макар придружена от тъмни облаци и неспирен дъжд, помогна на душата му да се изтръгна от хаоса, в който беше попаднала. Тоанет беше мъртва. Потискащият кръгозор се превърна в стени на затвор, в които се задържаше само тази единствена мисъл. Била е убита, както е била убита и майка му. Нямаше нея, нямаше баща му — близките му го бяха оставили най-после сам.
Дори отмъщението му се струваше безполезно, недостатъчно. Надежда не трепваше в гърдите му. Беше се надявал, когато узна, че майка му е мъртва; беше се надявал, когато търсеше някой жив сред развалините на имението Тонтьор; нито за миг не се беше отказал окончателно от надеждата, че вуйчо му е жив. Но сега съвсем не можеше да намери тази спасителна милост в кръга на духовните си сили. Той вървеше напред и бавно губеше способността да мрази, макар всяка жила в тялото му да беше изопната от непреклонното решение да докара смърт. Той ще убие Тиаога. Ще убие Шиндас. В постъпката му ще има само справедливост и никакво удовлетворение на плътта или духа. По-велико и по-всеобемащо нещо от подтика, който го накара да избяга от селището на Матози, започна да го души със сила, от която му прилошаваше. Беше самотността му. Безграничността на света. Внезапното изчезване на тази единствена останала, която правеше света обитаем за него. Без Тоанет нямаше защо да съществува и той, нямаше защо светът да продължава да му дава топлината на живота. Тоанет беше мъртва. Това бе съдба, предопределена от самото начало, нещо, от което винаги се беше смътно страхувал. Нищо нямаше значение сега; ако убие Тиаога и Шиндас, това няма да разкъса изпречилата се пред него безнадеждност.
29
Уанонат, тогава в деветата си година, изминала седемдесетте мили от Ченуфзио до Канестио в края на май 1756 г. Десет години след това героичното девойче от племето сенека се омъжило за французин на име дьо Понси и живяло в долината на река Ришельо. — Б.а.