Той напредваше с бързина, която би го изтощила по всяко друго време. С минаването на часовете в съзнанието му постепенно изпъкна едно обяснение за това бързане. Той се връщаше у дома си. А това във всяко отношение за него беше хижата, в която бе живял с Тоанет. Техният дом. Нещо, което не беше изчезнало с нейното физическо „аз“ и все пак беше част от нея, което той щеше да намери, когато стигнеше края на пътеката, така както го беше оставил, освен ако Тиаога бе унищожил и него.
Дъждът валя през целия ден. Когато се здрачи, все още валеше. Земята беше подгизнала, следите му се заличаваха. Небето се изясни към полунощ и изгря пълна луна. Малко след това той стигна в Ченуфзио. Селището беше блеснало от локви. Подозрителни кучета пристигнаха да проверят кой е, но хората спяха.
Той намери хижата си със затворена врата, както щеше да бъде, ако Тоанет спеше вътре. Джимс усещаше присъствието й, когато влезе. Но тя не беше там. Той запали предпазливо светлина и я засенчи така, че ничий поглед отвън не би могъл да я види. Подът, стените, стаята бяха слабо осветени. Той започна да слага ръка върху разни неща, да ги събира оттук-оттам и да прави вързоп на масата — нейни неща. Когато вързопът беше готов, Джимс се въоръжи с нож и брадвичка и с лъка си, после изгаси светлината и излезе, като затвори вратата подире си.
Потърси Шиндас, понеже беше решил да убие него пръв. После щеше да убие Тиаога. Шиндас не беше във вигвама си. Шатрата беше празна, нямаше и оръжието му — доказателство, че е някъде на път. Няколко мига след това откритие Джимс стоя в сянката на един дъб, загледан в жилището на Тиаога. Подтикът да убива не беше силен у него. Тихият шепот между дърветата и капките, падащи от листата им, се сливаха в мелодия на мир, която го караше да се отвърне от мисълта за смърт и може би тя щеше да победи, ако висока фигура не беше излязла от вигвама, който наблюдаваше. Джимс беше сигурен, че е Тиаога. Вождът пристъпи напред към него, сякаш някаква невидима съдба го водеше към неговата гибел. После се спря. Месечината грееше ярко. Тя освети лицето му, както вождът стоеше на тридесетина крачки, загледан в тайнствената далечина, която очите му не можеха да прозрат. Какво го беше довело, какво размишляваше той, какво му носеше нощта — Джимс не си задаваше тези въпроси. Опъна лъка и сложи стрела. След това повика Тиаога по име с тих глас, за да разбере, че е дошъл часът на възмездието. Лъкът звънна и тънка стрела се понесе в лунната светлина с крилатия звук на колибри. Той чу как стрелата се заби. Тиаога не извика. Хвана се с ръце за гърдите, свлече се на земята и остана да лежи като неподвижно петно.
Джимс слезе на реката. Дълги дни се кри по бреговете й и търси тялото на Тоанет. Виждаше разни сенека да минават насам-натам, но понеже се движеше почти изключително по вода, успяваше да ги избегне.
Когато стигна езерото Онтарио, свърна на изток, все още без да се раздели с вързопа. Нощем спеше, притиснал го до лицето си, за да вдишва уханието на вещите на Тоанет. Понякога притискаше до устните си парчето червен плат, което тя бе носила на косата си.
С течение на седмиците, последвали бягството му, започна някак да затъпява. Загуби желание. Каквото и да правеше, вършеше го без всякаква подбуда. Дни наред не излизаше от скривалища. Укриването бе станало по-скоро навик, отколкото разумна проява. Нищо не будеше у него желание да се върне в Забранената долина или на Ришельо и обикновена случайност, а не определено намерение го доведе до едно място на езерото Шамплен, което индианците наричаха Тикондерога. Беше късно през лятото на 1756 година. Французите бяха завзели един нос на езерото и строяха Форт Водрийол и Форт Карийон. Джимс се залови за тази работа с ненаситността на човек, най-сетне намерил нещо, което да утоли убийствения му глад. Той се присъедини към войската на Монкалм и получи мускет и лопата вместо своя лък и стрели.