Започна да чиракува като копач и да строи, където се издигаха фортовете. Работата и обстановката, възбуждението на войната и все по-нови съобщения за френски победи разведряха сломения му дух, но не го вълнуваха. Той се бореше с тази апатия. Мъчеше се да събуди омразата. Повтаряше си многократно, че англичаните и техните индианци са виновни за трагедията, сполетяла близките му. Но не можеше да разпали жаждата си за отмъщение. Искаше да воюва, искаше да види англичаните и съюзниците им разбити, ала чувствата му бяха толкова притъпени, колкото и непреклонни. Те горяха с равния пламък на фатализма, който нито победата, нито поражението не можеха да издигнат до големи висоти или да свалят до стигнатите от тях дълбини. Смъртта не можеше да го покърти пак, както го беше вече покъртила, никакви съсипии не можеха да го разстроят и никаква победа не можеше да му донесе и най-малък отглас от радостта в песента, която бе изпял край огъня в Ченуфзио. Когато английската твърдина Осуиго бе превърната в пепелище и във всички черкви в Нова Франция пееха благодарственото и радостно песнопение „Te Deum“, той не се чувствуваше трогнат. Но в същия ден, когато новопристигнал от Квебек войник от милицията изговори познато име, сърцето му сякаш се пробуди с удар от сън и след това другарството с войника от Долния град, чиято сестра се казваше Тоанет, му стана по-важно от победата при Осуиго или съсредоточаването на френските сили в Тикондерога, последвало тази победа.
Той не се доверяваше никому и никой не знаеше историята му. Един офицер разбра, че той познава тези места и Джимс бе назначен за разузнавач при езерото Джордж тъкмо навреме, за да бъде хванат в плен от Роджърс и неговите конни граничари на Бъдни вечер 1756 година. Избяга през януари и се върна във Форт Карийон в началото на февруари, когато научи, че Пол Таш бил един от френските офицери, сражавали се при Осуиго, и че бил убит. Джимс изпита съжаление. Напоследък си беше мислил за Пол Таш и майката на Тоанет и чудил как ли биха се държали, ако някой ден им разкаже за случилото се след клането в имението Тонтьор.
Няма никакво писмо, нито сведения, които да засягат войнишкия живот на Джимс между февруари и август 1757 година, през което време е участвувал в превземането на Форт Хенри или Форт Джордж и бил свидетел как английският му гарнизон бил изклан от неудържимите френски индианци, водени от племето абенаки. Тук Джимс трябва да е бил потресен от една необикновена преживелица, защото скоро след убийствата, когато в умопомрачението си някои от индианците пекли на шишове и варили в казани месо на англичани, той се натъкнал на облечения с черно расо свещеник, който придружавал племето абенаки, и познал в него йезуита Пиер Рубо, благословил брака му с Тоанет в Ченуфзио. Отец Рубо още тогава работил върху този документ на очевидец, на който бе съдено да стане ценна част от йезуитската и френско-английската история, и стоте или повече пожълтели от времето страници, писани главно на светлина от факли сред разигралите се сцени на ужаса, човек може да прочете в йезуитските архиви в Квебек. Свещеникът видял Джимс, но бил толкова съсредоточен в работата си и толкова големи били промените, настъпили през тези шестнадесет месеца, че не го познал, а Джимс не му се обадил.30
След Форт Уилям Хенри и блестящите успехи на французите, предшествували тази битка, Джимс започна да усеща онзи натиск, който неизбежно заличава живота в една страна, чиито противник безмерно превишава силите й. Английските колонни бяха сложили край на взаимните си ежби и един и половина милиона души бяха вдигнати на крак срещу седемдесетте хиляди на Нова Франция, а зад тази заливаща всичко сила стояха мощните английски армии и още по-мощната английска флота, надъхана вече от Пит и Уулф. Докато напред пееха „Te Deum“ зарад неговите победи, Монкалм знаеше, че Нова Франция е пред прага на разруха, но нямаше миг, в който да съзнава изхода на геройската си борба с по-голяма сигурност, отколкото го съзнаваше Джимс. Докато единият воюваше, вдъхновяван в душата си от бога, майка си и жена си, и се мъчеше да зашити нацията от смъртния удар, другият воюваше упорито като редник, но виждаше края със същото, ако не и по-ясно прозрение. Защото за Джимс нямаше мигове, в които да възлага на бога вяра, превишаваща мрачната действителност, както правеше Монкалм дори в най-безпросветните си часове. Чрез живота на майка си, баща си и на вуйчо си Хепсиба Джимс можеше да види и да предусети надвисналия страшен край по-добре от човек, който мереше близостта му с броя на корабите, топовете и войниците.
30
Отбелязано е, че Джимс Бюлен е бил един от малцината, изкопали двата дълги рова, в които били погребани избитите англичани. Следи от тези ровове и, кажи-речи, следи от лопатата, оставени от ръцете на Джимс, ясно се виждат и днес в падината под развалините на стария форт. — Б.а.