Когато пленените топове бяха закарани бързо от форт Уилям Хенри в Тикондерога, Джимс прие, както Монкалм го направи по друг начин, настъпването на последната глава от своята съдба. Нямаше цел, към която да се стреми, нищо, за което би могъл да се моли, ако се стигнеше по някое чудо до крайна победа и Канада спечелеше, това нямаше да му донесе повече утеха и щастие, отколкото поражение, нанесено от англичаните. Имаше моменти, когато френската и английската му кръв се бореха една против друга, когато майка му, Хепсиба Адамс и всичко, което те са поддържали, отправяха въпросителен поглед към него от миналото, като че той беше станал предател спрямо никаква скъпоценна част от тях, но все пак така, сякаш не можеха да го осъдят за това. В такива часове Тоанет идваше при него и слагаше ръка в неговата и той знаеше, че воюва зарад нея и зарад дома, който щяха да си имат, зарад тази родина, която тя щеше да превърне в рай за него. И колкото по-сигурен ставаше в наближаващия край, толкова по-близо идваше Тоанет и той усещаше да го обзема спокойствие, каквото не бе познавал преди. Беше утешение, носено от нещо, което щеше да се случи. Нещо, което беше огромно и безвъзвратно. Нещо, което щеше да засегне нея и него. Джимс знаеше какво ще е то и го чакаше търпеливо още една година.
После дойде Тикондерога, този 8 юли 1758 година, когато на протежение от стотина акра човек не можеше да стъпи, без да изцапа подметките си с френска или английска кръв — този червен ден в историята и героизма, когато три хиляди преуморени и изтерзани войници на Нова Франция се изправиха срещу шестхилядна редовна британска армия и девет хиляди войници от американската гражданска милиция; денят, когато Джимс и другарите му отблъскваха вълни от англичани с аленозлатни униформи и хиляди облечени с полички шотландци от Черната стража, водени от Дънкън Камбъл от Инвъро, докато, както Монкалм писа на жена си, дори от олющените от куршуми дървета като че ли закапа кръв. През часовете на безредието и смъртта Джимс пълнеше, стреляше и мушкаше с щика и това нещо, което чакаше, не дойде, не идваше. Войници падаха около него този ден с десетки, стотици. Виждаше цели редици да трепват и да се повалят, покосени от залпов огън. Но когато всичко свърши и англичаните отстъпиха, окончателно разбити, той беше здрав и невредим, като се изключат натъртванията и обгарянията с барут.
В деня след победата, когато Абъркромби и неговите английски и колониални части се оттегляха, обърнати в бягство, Монкалм нареди да се издигне на бойното поле кръст със следния надпис:
Безсилен е войникът, командирът, крепостният вал пред кръста тържествуващ! Бог е тук победа удържал.
Джимс помагаше при издигането на този кръст. Краката му отъпкаха земята около него и думите се запечатаха толкова дълбоко в душата му, колкото дълбоко бяха издълбани в дървото. Бог! Да, бог трябва да е отблъснал врага, който ги е превъзхождал почти пет към едно. Но какво има бог против него? И защо този бог е унищожил Тоанет? Той чу Монкалм да се моли. Изслуша го, когато каза на окървавените останки от своите войски, че Нова Франция била спасена въпреки трагичното падане на Луисбърг. Но Монкалм отстъпи и това озадачи Джимс. Войската започна да научава истината, когато изнурена и с подбити крака потегли към Квебек. Когато хищничеството, глупостта, интригите и вероломството разядоха сърцето на Нова Франция дотам, че тя се разпадна от поквара. Монкалм поддържаше последната искрица надежда, но щом дойде есента, след това зимата, на Джимс започна да му се струва, че богът на Монкалм го е изоставил. Сейнт Лорънс бе пълен с британски кораби. Жетвата бе оскъдна и един барел31 брашно струваше двеста франка. Дори Монкалм ядеше конско месо. Въпреки това той не губеше вяра в бога. Хиляда мошеници начело с Водрьой бяха забогатели от провала на нацията и той се молеше за тях… „Каква страна! — възкликнал Монкалм. — Тук всички подлеци забогатяват, а честните хора се разоряват.“ Воин, рицар на сабята и на смъртта, той запази вярата си докрай. „Ако ни прогонят от Сейнт Лорънс — писа военачалникът на жена си, — ще слезем на Мисисипи и там ще заемем последните позиции в защита на Франция сред блатата на Луизиана.“
Такива планове градеше и тъй се молеше човекът, чиито бял череп показват сега на посетителите в манастира на урсулинките в Квебек.