През пролетта и лятото на 1759 година Джимс наблюдаваше паяците да изплитат мрежата си все по-близо и по-близо около Квебек, последната френска твърдина в Америка. Бе май 1756 година, когато е била убита Тоанет, а през май 1759 година той за първи път видя от брега на Монморанси могъщата скала, тъй дълго господарка на Новия свят.
Четири месеца след това, на тринадесети септември, най-паметния ден, записан в историята — това „Утре сутрин“, което никога не ще се забрави, — Джимс стоеше в Равнините на Абраам.
Богът на Монкалм тъкмо се готвеше да завърши безупречна елегия, натежала във въздуха като присъствието на някакъв могъщ хор, който чака да му се даде шепнешком знак да започне. За Джимс Бюлен, застанал срещу слънцето и тънката червена ивичка британски войски в отсрещния край на ливадите, където Абраам Мартен бе пасъл добитъка си, съдбата готвеше края на несигурността и хаоса. Тя го беше пощадила при Форт Уилям Хенри, при Тикондерога, при Монморанси, ала тук той усети този край — избавление, освобождаване от обвързаност, нещо по-силно от желязото или плътта, — когато червените редици се приближиха. Долови смисъла на онова, което Монкалм бе казал на обречените си герои само преди няколко минути. „Бог положително бди над Равнините на Абраам днес.“
XXI
Беше десет часът, решителният момент. Сутринта бе имало мъгла; в шест се изсипа проливен дъжд; сега беше горещо. Приличаше по-скоро на юли, не септември. По тъмно двадесет и четирима британски доброволци се закатериха по стръмната височина откъм реката, като се хващаха за храсти, впиваха пръсти в пролуките между скалите, пълзяха, притиснали лица до земята, напредваха стъпка по стъпка. „Боя се, че не ще можете да го направите“ — бе казал Уулф, загледал тъмния като в рог мрак горе. Но те го направиха. Безименни за историята, унищожиха старата карта на света и сложиха друга на мястото й. В този час двадесет и четири души разгромиха Франция, дадоха път на една по-велика Англия, създадоха нова нация.
На върха Вергор френският офицер спеше крепък сън със своята стража. На него съдбата би могла да подари славата за запазването на старата карта. Но той бе убит, преди да успее да прогони мъглата на дрямката от очите си. Пътеката на Уулф бе проправена и като тясна върволица червени мравки британците продължиха да се изкачват по тази пътека. Водрьой, губернаторът, архизлодеят, който загуби половин континент за Франция, лежеше съвсем наблизо в топлото си гнездо на беззаконието, мечтаеше за сладострастни дни с невярната мадам дьо Паен и крееше бъдеше с любовницата на самия крал, мадам Помпадур. Оттатък Сен-Шарл, очаквайки британските войски от съвсем друга посока, буден, изнервен, лишен от всяка възможност да победи поради слабостта и идиотизма на този любимец на мадам Помпадур, стоеше нащрек Монкалм.
Джимс беше в батальона на Гиен, дошъл от лагера си на Сен-Шарл в шест часа сутринта и осеял с белите си униформи билото на Бют-а-Ньовьо, откъдето виждаше как британската къртичина се разраства в планина.
Джимс съзерцаваше Равнините на Абраам и странна песен ехтеше в душата му, като си мислеше, че Тоанет е рожба на тази земя и че нейният прапрадядо е дал името на местността, която скоро щеше да почервенее от кръв. Равнините бяха широки и повечето без издигнатини, изпъстрени тук-там с храсти, дървета и ниви. Те бяха преддверието на Квебек, съдбовното поле, разположено между стръмния бряг на Сейнт Лорънс от едната страна и извиващата като змия ленива Сен-Шарл от другата, с безкраен прекрасен простор, ширнал се пред очите.
Както лежеше и наблюдаваше заедно с войниците на Гиен, Джимс едва ли е могъл да предположи, че тази гледка на пасторална красота е сцена, на която предстои да се разиграе една от епичните трагедии на всички времена. Облада го чувство на покой, като да беше настъпило време, което щеше да отбележи края на объркаността и мъката, жертва на които е бил три години, и той долавяше тайнствената близост на фактори, които не можеше да види. Джимс беше рожба на времена, когато вярата в намесата свише в хорските дела бе силна, и за него не беше трудно да си представи, че Тоанет е до него и му шепне тъй, че само той може да чуе, че е дошъл у дома си.
Стана седем часът, после осем, после девет. Пред него англичаните се престрояваха в боен ред. Зад него, измамен и надхитрен, Монкалм с бясна бързина прехвърляше войските си по моста на Сен-Шарл и под северния крепостен вал на Квебек в града през Дворцовата порта. В окрайнините на Равнините на Абраам приличащият на момченце Уулф, поет и философ, се готвеше за слава или гибел. В кривите, тесни улички на града се събираха орди индианци с вързана на боен кичур коса и с бойни шарки по лицата, отреди от изгладнели и изиграни канадци, готови да защитят за сетен път домовете си, батальони на Стара Франция с бели униформи и лъскави щикове, ветерани от Сар, Лангедок, Русийон и Беарн, с белези от стари рани, живели със седмици с оскъдни дажби, но готови да се бият за Монкалм. Напред, където гледаше Джимс, цареше тишина, ред и стоическата сигурност на английския морал. Зад него господствуваше смелостта, благородството и желязната издръжливост на герои, завладени от възбуждение и недисциплинирана стремителност.