Джимс не виждаше всичко това, нито нещо отвъд далечната червена линия. Равнините се ширеха, галени от слънце, тук-там проблясваха птичи крила — врани се хранеха в нивите. Земята бе огромен персийски килим в топли есенни багри, горите образуваха жълта и златна рамка наоколо. Топовете на Само, на Сийри, на корабите по реката сънливо бумтяха и по височините на Бют-а-Ньовьо Джимс би могъл да спи, унасян от този безкраен монотон от звуци, топлите лъчи на слънцето, синевата на небето, безмълвието на Равнините. Той затвори очи и сребърните и златни мъгли на слънчеви залези се вдигнаха около него и разкриха дни, в които видя Равнините, населени отново, първо от Абраам Мартен и неговите крави, преди сто тридесет и четири години, сетне от Тоанет, баща й и майка й, Хепсиба Адамс… и самия него. Беше място, което бе познавал, място, където бе стъпвал кракът му, където бе живяла душата му. Той чу земята да нашепва всичко това, пръстта, която стискаше с пръстите си, сякаш бяха ръцете на Тоанет.
В града свещениците и монахините се молеха и една камбана разнасяше своя звън — ободрение за човека, още една молба към бога. Нова Франция бе на колене, а Монкалм беше на Равнините, някои от отрядите му влизаха през портата Сен-Луи, а други през портата Сейнт Джон, задъхани и припрени, и се отправяха там, където знамената на Гиен се вееха на билото.
Развяваха се шотландски полички, предизвикателно пищяха гайди и Монкалм чакаше подкрепления, които не идваха, а хиляда и петстотин канадци и индианци заеха храстите, могилките и нивите и пушките им екливо гърмяха. Ту едните, ту другите напредваха и Франция започва да се сгромолясва.
Стана десет часът.
Нещо, изглежда, се пречупи в сърцето на Монкалм. Той загуби сигурността си и даде съдбоносната заповед, която направи Англия владетел на света.
Французите се бяха строили с натъкнати щикове в пет къси, плътни колони, четири бели и една синя, англичаните стояха с пушки с два заряда в дълга, шесторна, рядка червена колона. Равно поле лежеше помежду. Ако Англия беше тръгнала напред, може би историята щеше да бъде написана по друг начин. Но Англия изчакваше. Франция тръгна напред.
Джимс тръгна с нея. Беше вече ранен. Един куршум го беше улучил в рамото, кръвта се стичаше по ръката му и капеше от пръстите. Не усещаше болка, но както залиташе напред с редиците, обземаше го някаква сънливост. Той видя Монкалм да минава на кон пред фронта на своите войници и да им пожелава победа; забеляза златошития му зелен мундир, излъсканата кираса на гърдите, белия лен на маншетите и чу гласа му да пита: „Не искате ли малко почивка, преди да започнете?“ Около него зашумя отговорът. „Никога не сме уморени преди сражение!“ Собствените му устни отронваха думите, които се повтаряха като нарастващи пориви на вятъра в буря. Но слънцето започваше да избледнява в очите му.
Четиридесет-петдесет крачки напред, и спиране, още толкова напред, пак спиране — според начина, по който редовната армия в онези времена водеше бой на равно и открито поле, и Джимс отмерваше разстоянието между себе си и червената редица на британците. При всяко спиране гръмваше заедно с другарите си, зареждаше и тръгваше напред. Червената редица наруши приетия ред. Тя не се помръдна, за да изиграе своята част от играта според предписаните бойни правила, и продължаваше да стои като стена. В нея се отваряха пролуки, където тъмночервени петна се свличаха на земята, но другите, които оставаха, непоколебимо и твърдо чакаха с двузарядните си пушки. Тръпка пробягна между французите, зачести дишането на войниците, ускориха се ударите на сърцата им, обзе ги някакво разколебаване под това напрежение, а звънът на камбаната отекваше бързо през Равнините на Абраам.
Те спряха пак на по-малко от стотина крачки и пак оредяващият английски строй не откри огън. Един войник до Джимс се изсмя, сякаш нервите му не бяха издържали. Друг изпъшка, като че ли го бяха ударили. Джимс се мъчеше да се задържи прав. Обхвана го зловещо чувство, че в края на краищата двете армии няма изобщо да влязат в бой.