Всъщност основната причина за очебийното отсъствие на Нютон от сбирките на Дружеството беше още по-осезателното присъствие на Робърт Хук. Този човек му беше станал заклет враг още от мига, в който се запознаха, и когато през 1676 г. беше избран да наследи Хенри Олденбург като секретар на Дружеството, Нютон направи постъпки да прекрати собственото си членство. Някои членове обаче смятаха, че той е твърде ценен, за да го загубят така лесно, и с много усилия успяха да го убедят да остане. Той се съгласи, но заяви, че ще посещава сбирките само когато му е угодно.
Нютон съзнаваше, че околните го смятат за труден човек. Той определено избягваше компанията на други хора и съвсем не се интересуваше как би им се отразило това. Беше му напълно достатъчно да е сам със себе си и се гордееше с това. Той нямаше нужда от никого, но хората се нуждаеха от него, и с времето щяха да се нуждаят все повече, в това беше напълно убеден. Именно тези мисли го държаха затворен в лабораторията в Кембридж. Единственият човек, с когото Нютон бе споделил нещо, беше Джон Уикинс, теолог и негов съквартирант в продължение на повече от двадесет и пет години. Но, размишляваше Нютон — вече беше прекосил двора и мина под една арка, за да тръгне наляво по каменния коридор — дори Уикинс знаеше само частица от онова, което ставаше в ума му, и почти нищо за това, което действително се случваше в лабораторията непосредствено до спалнята му.
Нютон мислено се върна половин година назад, когато му се беше наложило да пренасочи изследванията си. Беше онази сутрин, когато научи за съществуването на рубиновата сфера. Това беше неговата най-голяма тайна и той не можеше да я сподели с никого. Дни и нощи наред не се занимаваше почти с нищо друго освен с посланието, оставено от Джордж Рипли. Прерови всички текстове, с които разполагаше. Върна се в Лондон, за да претърси тъмната влажна книжарница на Купър в Литъл Бритън, и дори подкупи книжаря, за да му позволи да се порови и в мухлясалите складови помещения.
Писанията на Рипли определено се отнасяха за някакъв древен и изключително важен артефакт. Рубиновата сфера несъмнено беше липсващата брънка, ключът към вселената. Текстът, описващ това чудо, беше написан от Рипли, умрял преди два века невероятно способен и почтен човек. Но макар въоръжен и с това знание, Нютон не можеше да направи много без действително да притежава сферата. Трябваше да открие къде е скрита.
Преди седмица беше получил поканата на Кристофър Рен да присъства на специална сбирка на Кралското дружество в Грешъм Колидж. Събирането беше по повод двадесетгодишнината от построяването на Шелдънския театър в Оксфорд, който беше първата поръчка на Рен и бе поставил блестящо начало на кариерата му като архитект.
Отначало Нютон се изкуши да захвърли красивата, изписана с релефни букви покана върху куп хартии, където щеше да си остане неудостоена с внимание, както оставаха почти всички други покани, запитвания и писма, които получаваше от колегите си. Но ако не се броеше Уикинс, Рен беше единственият човек, когото Нютон би могъл да нарече свой приятел и когото уважаваше повече от всеки друг.
Стигна до двойната врата на лекционната зала, пое дълбоко дъх и натисна дръжките.
Помещението не беше много голямо, а Рен — бивш президент на Дружеството и един от най-известните мъже в Англия — привличаше аудитория, така че беше претъпкано. Наложи се Нютон да остане прав до вратата.
Огледа стаята. Тя беше правоъгълна и трите стени, от пода до тавана, бяха плътно заети с лавици книги — заглавията върху кожените подвързии едва личаха на мъждивата светлина от двата полилея. Четвъртата стена беше боядисана в сиво-синьо, на места мазилката беше олющена и една огромна пукнатина криволичеше като лоза от пода чак до тавана и продължаваше и по него.
Тази вечер имаше поне стотина души. Нютон познаваше по лице почти всички, но лично се беше запознавал само с някои от тях. Ето там, на предна позиция, стоеше Халей, а до него Самюел Пепис, облечен в яркооранжево сако. Джон Ивлин седеше на реда зад тях и ровеше в износена кожена торбичка с енфие. До него седеше художникът на Дружеството Годфри Нелър, с когото Нютон се беше запознал в Кембридж само преди няколко месеца, когато художникът беше дошъл, за да се подготви за своята най-нова задача — портрет на Лукасовия професор. От другата страна на стаята седеше Робърт Бойл — изключително висок и възслаб човек; бялата му перука изглеждаше почти неестествено ярка на светлината на свещите. Няколко реда по-назад Нютон видя двамата италианци, които понастоящем гостуваха на Дружеството. Джузепе Ричини и Марко Бертолини бяха пристигнали от Верона преди три месеца и бяха разбунили доста духовете със своята склонност към „пеперудки“ — момчета, които се обличаха като жени и предлагаха специални еротични услуги. Вляво от тях Нютон забеляза прелестния профил на Никола Фатио дю Дуйли, един изключително интересен млад мъж, с когото се беше запознал само преди няколко седмици. Младежът се обърна и като го видя, му се усмихна топло.