На подиум в другия край на залата седеше Робърт Хук заедно с президента на Дружеството Джон Вон, трети граф на Карбъри, който изглеждаше великолепно в пурпурна туника от брокат, обшита със златни нишки, и щедро напудрена перука. Колкото графът олицетворяваше в очите на Нютон най-доброто от английската аристокрация, толкова гадното дребно човече до него, с вид на невестулка, олицетворяваше най-лошото, което светът би могъл да сътвори. Прегърбен и уродлив, висок само метър и петдесет дори на токове, Хук изглеждаше дори още по-дребен, седнал на стола. Нютон мразеше този човек с всяка фибра на тялото си и знаеше, че Хук изпитва същото към него. Беше наясно, че секретарят на Дружеството би направил всичко по силите си, за да дискредитира или омаловажи неговите научни постижения, и Нютон със задоволство си спомни едно особено лицемерно писмо, което беше написал на това джудже и в което бе вметнал, че ако той, Исак Нютон, е постигнал нещо велико като учен, то е защото е стоял върху раменете на гиганти.
В този момент Кристофър Рен се отправи към подиума. Всички присъстващи вкупом се вдигнаха на крака и аплодираха този велик мъж, след което отново си седнаха по местата. Рен, както с неохота призна Нютон пред себе си, действително изглеждаше величествен и се движеше с кралско достолепие. Този човек наистина заслужаваше признание. Той беше полимат, професор по астрономия, световноизвестен архитект, експериментатор в областта на медицината и гениален писател. И при всичко това беше изключително скромен. Преди години, когато Нютон бил още дете, Рен първи забелязал пръстените на Сатурн. Въпреки това, когато холандският астроном Кристиан Хюйгенс пръв публикувал своите наблюдения и обрал лаврите за това откритие, Рен останал на висота, спокоен и абсолютно невъзмутим. За Нютон това благородно поведение беше почти неразбираемо, но дълбоко в душата си той знаеше, че Рен е по-добър човек от него тъкмо защото може да се държи така.
През следващия половин час Рен държа аудиторията си в транс. Гласът му, нисък и мелодичен, без да е приспивен, увличаше слушателя и правеше дори най-сложните и специализирани теми интересни и лесни за разбиране. Като онагледяваше думите си със собственоръчно изработени скици, той първо разказа как е проектирал Шелдънския театър, след което запозна слушателите с техническите предизвикателства, изникнали пред него като млад архитект, който от една страна, бил притеснен, но от друга, решен да впечатли своите господари. Беше нарисувал безупречни скици за всеки етап от създаването на театъра, от плановете на основите, благодарение на които беше получил и задържал поръчката през цялото време, до грандиозното откриване на завършения проект през 1669 г., пет години след първата копка.
Нютон слуша с удоволствие известно време, но после умът му отново се върна към проблема, който го занимаваше непрестанно от февруари насам: смисъла на тайното послание на Рипли. Стаята се разми. Гласът на Рен заглъхна. Нютон виждаше думите на Рипли, кодираното послание и странната рисунка, сякаш държеше документа в ръцете си. Паметта му можеше да възстанови видяното до последната гънка на пергамента, но за съжаление тези уникални умствени способности не бяха успели да му помогнат в усилията да разбере какво означава това послание.
— Беше доста стряскащ момент… — тъкмо казваше Рен. — Основите бяха почти готови и не исках да се бавя нито миг повече, но любопитството ми беше подразнено. Разреших да се проучи това странно откритие в рамките на един работен ден, както сметнах, че е редно. До края на деня беше ясно. В тази част на Оксфорд имаше естествена и най-вероятно обширна мрежа от пещери, свързани посредством тунели. След като надлежно отбелязах този факт в дневника си, с разрешението на директора на Хартфорд Колидж прокарах тесен коридор от тази подземна пещера до избата на колежа с мисълта, че един ден мога да се върна да направя още проучвания. Това, за жалост, беше преди двадесет и пет години и задълженията ми към Негово величество обуздаха, уви, този ентусиазъм.