— Добре, добре — примири се Филип. — Какво искаш да знаеш?
— Всичко, Филип.
Той се разсмя и се облегна на възглавниците.
— Невероятна си.
— Е?
— И аз не знам много… полицията не знае много. И двете момичета са студентки. Първата жертва, момичето в колата, е Рейчъл Саутгейт. На осемнадесет, първокурсничка, дъщеря на епископ, някой си Ленард Саутгейт, вдовец, който живее в Съри. Рейчъл има три по-големи сестри. Момичето в лодката се казва Джесика Фулъртън. На деветнадесет, току-що започнала втори курс. От Оксфорд е, живее в къща на стотина метра от мястото, където е намерено тялото й. Единствено дете — и двамата родители били много горди с постиженията на дъщеря си. Както ти казах снощи, в момента живеела сама в къщата, родителите й са в Европа. Вчера са им съобщили. Би трябвало вече да са се върнали в Оксфорд.
— Има ли нещо общо между жертвите, което да ги свързва? Освен факта, че и двете са били студентки. В кой колеж са учели всъщност?
— Няма връзка. Джесика е учела право в „Бейлиъл“, а Рейчъл е била в „Мъртън“, специалност английски.
— А по външен вид? Семействата им? Приятелите? Познавали ли са се?
— Рейчъл е руса, висока и слаба, а Джесика тъмнокоса, ниска и по-пълна. И двете са от семейства от средната класа. Не знам дали са се познавали. Но мисля, че момчетата на Мънро се занимават с този въпрос, това е рутинна проверка.
Лора кимна и се загледа през прозореца. Беше свежа хладна пролетна сутрин, от вчерашния дъжд нямаше и помен.
— Май не разполагаме с много, а?
— Снощи се обадих на едно от момчетата в управлението за последни новости — каза Филип след кратка пауза. — Криминалистите са открили, че двете монети са направени от чисти благородни метали, но не са древни. Сечени са скоро и са направени да изглеждат стари.
— Навярно оригиналите са изключително редки. Но макар да са дубликати, фактът, че убиецът оставя тези монети, сигурно означава нещо важно за него.
Лора направи кратка пауза, после попита:
— Можеш ли да ги нарисуваш? Май имаше някакви фигури по тях.
— Господи, чакай да помисля.
Тя отиде до един шкаф и взе тетрадка и молив.
— Всъщност нямаме нужда от това. Имам по-добър вариант, ако си готова да го понесеш.
— Фотоапаратът ти.
— Ако ти се разхожда, той е във вестибюла.
След няколко минути Филип намери снимките в едър план, съхранени в паметта на апарата, избра една, увеличи образа на монетата и подаде фотоапарата на Лора.
— Това е кажи-речи най-добрата. Мога да ти я разпечатам, ако искаш.
Лора се опита да не гледа разкъсаната плът, оцветена във всякакви нюанси на червеното, която заобикаляше монетата, и се помъчи да се съсредоточи само върху нея. Върху монетата се виждаше глава в профил, слабо хермафродитно лице с дълъг аристократичен нос. Човекът, изобразен на сребърната монета, оставена в черепа на Джесика Фулъртън, носеше нещо като правоъгълна шапка.
— Сигурна съм, че на първата монета имаше някакви женски фигури — каза Лора.
— И аз така мисля.
Лора взе тетрадката.
— Нещо такова, нали? — рече и показа на Филип рисунка на облечени в роби фигури, които държаха над главите си купа.
— Е, не прилича на Рембранд, но да, нещо такова беше.
— И какво мислиш, че изразява?
— Нямам представа.
— А и това лице. Изглежда ми някак познато — каза Лора и посочи образа на екрана. — Не знам мъж ли е, но прилича на древен египтянин, на фараон, не мислиш ли?
Филип сви рамене.
— Вероятно. Другата страна може да е някаква религиозна символика. Египтяните са почитали слънцето, доколкото знам. Може би тази купа — той посочи рисунката на Лора — олицетворява слънцето.
Лора се загледа първо в снимката, а после и в своята скица.
— Наистина ще е добре да ми я разпечаташ — каза и посочи екрана. — А аз ще се поровя още малко.
— Моят стар приятел Фодърингей от „Сейнт Джонс“ ми каза за Джо — рече Джеймс Лайтман, докато вървяха по коридора към неговия кабинет.
Стените, подът и таванът бяха от варовик и стъпките им отекваха високо. Лора последва Лайтман по широко мраморно стълбище и през една отворена врата зърна огромна стая, натъпкана с книги и озарена от слънцето.
— Съжалявам, че не ти се обадих, Джеймс, но ми беше доста напрегнато напоследък.
— За бога, Лора, разбирам те. Добрата новина е, че сега ще останеш при нас още малко. А само преди два дни се сбогуваше с мен.
— Ще имам и малко повече време за проучванията си, поне седмица.
Стигнаха в кабинета на главния библиотекар и Лора се огледа. Заля я вълна от познати усещания, същите усещания, които беше изпитала за пръв път на осемнадесет години. Кабинетът имаше куполообразен таван и беше претъпкан със стари книги, антики и причудливи предмети — препариран бухал в стъкленица, месингова пирамида, необичайни струнни музикални инструменти и кутии маркетри от Северна Африка. Отнякъде тихо се лееше музика на Бах.