— За бога, Лора, не ни предавай, не ходи при конкуренцията. Това проклето място!
Тя се усмихна.
— Искам да придам на убийствата някакъв ритуален елемент. Убиецът да оставя нещо значимо при всяко убийство. Първо мислех да е някакъв ритуален нож, но снощи ми хрумна идеята за монети. Полицията намира монетите близо до телата.
— Монети ли?
— Да, антични монети. Проблемът е, че не знам нищо по този въпрос.
Лайтман се наведе и взе някакъв странен уред от масичката до креслото — плътно навита пружина с две дръжки. По лицето на Лора се изписа недоумение.
— За артрита — каза Лайтман. — Докторите ми казаха да стискам това нещо по пет минути на всеки час, или китката ми съвсем щяла да откаже.
Изхъмка и добави:
— Не че им вярвам.
След няколко стискания остави уреда и погледна Лора.
— Е, как да ти помогна? Не съм експерт по монетите.
— Ами… Тук сигурно има какво да се прочете по темата. Проблемът е, че вече нямам читателска карта. Дали… дали издават карти на американски туристи?
Лайтман се разсмя.
— Само на най-специалните. Предполагам, че бързаш, при теб обикновено е така.
Лора килна глава на една страна.
— Такава съм си, какво да правя.
— Секцията ни по нумизматика наистина е много добра. Мога да те заведа долу и да ти покажа откъде да започнеш. Смятам, че можем да пропуснем формалностите с читателската карта.
Лайтман тръгна да става и май чак сега забеляза какво носи Лора на врата си.
— Господи, Лора! Това е медальонът, който ти дадох… кога беше това?
Медальонът представляваше опал, окачен на изящна сребърна верижка. Лора си го беше сложила сутринта, без съзнателно да се замисля, че й го беше подарил именно Лайтман.
— Когато бях студентка — отвърна тя. — През осемдесет и трета. Доста време мина оттогава. Но го нося всеки ден.
— Казвал ли съм ти, че това беше зодиакалният камък на дъщеря ми?
— Не, не си.
— Е, няма значение. Да тръгваме.
Долу, в главната зала на библиотеката, Лора последва Лайтман в лабиринта между огромните дъбови рафтове. Прекосиха залата по дължина и минаха през една врата. Свиха вляво и тръгнаха по дълъг коридор, в края на който свърнаха надясно през една арка и влязоха в друга стая, която представляваше умален вариант на главната зала. Прекосиха я наполовина, Лайтман отново сви надясно и спря пред една секция с книги, опряна на стената. Пред нея имаше широка маса с компютър. Освен тях в тази част на библиотеката нямаше никого.
— Тук е нумизматиката — каза Лайтман и посочи лавиците. — Мисля, че ще откриеш всичко, каквото ти трябва. Ако имаш нужда от нещо, госпожа Ситуел е на разположение, ето там, зад ъгъла. — И посочи другия край на стаята. — Познава този сектор като петте си пръста. Но ако ти трябва някаква друга информация от мен, не се колебай да ме попиташ. Аз ще съм в кабинета, имам да свърша някои досадни бюрократични задължения.
След което се наведе и я щипна по бузата.
— Качи се да те видя, преди да си тръгнеш.
Лора седна и се загледа в грамадата книги. Изведнъж усети тръпка на вина, че беше излъгала стария си благодетел. Но, извади логичния аргумент тя, нямаше друг начин.
Нямаше точна представа какво търси и взе наслуки една книга, озаглавена „Антични монети“, издание на Оксфорд Юнивърсити Прес. После извади разпечатката, която й беше направил Филип, и тетрадката със своята скица на другата монета.
След няколко минути вече знаеше, че макар ранното сечене на монети да се свързва с Гърция, най-старите познати досега монети са всъщност от областта Ликия в Мала Азия, намерени под храм на Артемида от шести век преди новата ера. Монетите от местопрестъпленията приличаха повече на египетски, но в тази книга не се споменаваше нищо за ранни монети от тази част на света. Взе друг том — „Монетите на древността“ от Лутър Нойман.
Малко след началото имаше няколко абзаца разсъждения по темата за египетските монети и паричните средства по времето, когато Египет става част от Римската империя. Но написаното не изглеждаше много съществено, а и авторът не даваше кой знае каква информация, освен няколко думи за това как дизайнът на най-ранните египетски монети вероятно е бил измислен от алхимиците и окултистите, които били обсебени от златото и другите благородни метали. Тези хора били придворни магьосници при някои от фараоните.
Тъкмо се канеше да върне книгата на рафта, когато й хрумна странна мисъл, провокирана може би от това, което й бе казал Джеймс. „Това беше зодиакалният камък на дъщеря ми“, повтори си тя наум думите му и отново отвори книгата. Върна се на страницата, която току-що беше прочела, и думата „алхимик“ й се наби на очи.