Стигна до вратата към техните помещения, извади ключа и го завъртя в ключалката. Коридорът и двете стаи вляво и вдясно бяха потънали в мрак. От отворения прозорец в дъното на коридора повя топъл въздух. Вратата на неговата спалня беше затворена, но тази вдясно, която водеше към стаята на Нютон, а оттам и към лабораторията, беше открехната. Беше необичайно тихо. Единствените звуци идваха откъм отворения прозорец — двойка дроздове гнездеше на бряста зад него.
Вече завърнал се на това познато място, Уикинс изведнъж се почувства неуверен. Това беше неговият дом. Тук се чувстваше сигурен. Дали постъпваше правилно, като захвърляше всичко това и се впускаше в съвсем нов живот в Оксфорд?
В едно беше сигурен обаче — мисията му в Кембридж бе приключила. Поверената му задача беше твърде важна и той не можеше да си тръгне по-рано. Така че, поне в това отношение, не изпитваше никакви угризения. Съвпадът на планетите щеше да е утре вечер, 11-и август, и беше ясно, че никой не възнамерява да опита експеримента. Даже Нютон не се подготвяше за него, а никой друг нямаше способността, знанията или куража да го направи. Приятелите на Уикинс в Оксфорд бяха непрестанно нащрек за някакви признаци на подобна дейност, но изглежда, там всичко беше спокойно. Бяха чули за едно убийство предната седмица, но се оказа, че момичето издъхнало в ръцете на своя любим, който после се самоубил. Или поне такава беше официалната версия.
Приятелите му признаваха, че престъпленията може лесно да се прикрият и че въпреки цялата си бдителност може никога да не узнаят, ако нещо се е случило. Но най-важното беше, размишляваше Уикинс, докато сваляше чантата от рамото си, а после шапката и палтото си и ги закачаше на закачалките в коридора, че рубиновата сфера е на сигурно място в своя трезор. И досега не се беше появил гений алхимик, който да разполага с древните кодове и херметичното познание, необходими за придобиването на тази безценна вещ.
С изненада забеляза, че вратата на лабораторията е отворена. Чаршафите на леглото бяха намачкани на камара. По пода имаше зарязани чинии с храна. Прозорецът беше отворен и на широкия перваз стоеше съд с вода. Водата беше чиста, недокосната. Уикинс предпазливо тръгна към лабораторията. Сърцето му се разтупка. Внезапно го обзе страх. Нютон никога не допускаше грешки по отношение на сигурността и изолацията.
Нютон не го чу. Седеше с гръб към вратата на лабораторията, пред запалената камина. Държеше нещо, което Уикинс никога не беше виждал в реалния свят, една митична вещ, за която само знаеше, че съществува, една свещена вещ, ядрото на всяко познание: рубиновата сфера.
Уикинс за малко да изпищи от ужас, но слава богу, не излезе никакъв звук. Стоеше като вцепенен. С почти свръхчовешки усилия вдигна ръка и силно се одра с нокти по бузата. Стана някак неволно, сякаш се опитваше да се убеди, че все още е жив и че това, което вижда, е самата истина.
Единият дрозд кацна на перваза до съда с вода. Нютон рязко се обърна.
През следващите две секунди милион мисли се сблъскаха в главата на Уикинс, но той осъзна само две. Едната беше мигом да побегне към Оксфорд и да предупреди приятелите си. А другата — да се втурне в стаята и да грабне сферата.
Докато Уикинс стигне до Нютон, ученият бе успял да стане и да се приготви за удара.
За почти петдесетгодишен човек, прекарал целия си живот над книгите, беше учудващо подвижен. Уикинс се хвърли към него, но Нютон се отмести и той изгуби равновесие и едва не падна. Все пак успя да се хване за масата до камината. Бързо се обърна и видя, че Нютон взима куп хартии от една съседна маса.
— Исак, не! — извика Уикинс. — Моля те… ти не знаеш какво…
Но Нютон сякаш не го забелязваше. Уикинс изведнъж осъзна, че напразно си хаби думите, и вълна от гняв заля цялото му същество. Той се хвърли напред и сграбчи Нютон за рамото. Ученият се извърна и Уикинс се олюля. Видя сферата, която съквартирантът му здраво държеше в дясната си ръка, а после същият този десен юмрук се понесе към лицето му. Той едва успя да се дръпне, извъртя се встрани и удари Нютон по лицето, одрасквайки бузата му. Нютон изрева и заслепен от ярост, заби юмрук право в челюстта му.
— Тя е моя — изрева той с изцъклени очи.
Уикинс залитна и се блъсна в лавиците с книги, удари силно главата си. Няколко стъкленици и бутилки се олюляха и паднаха. Всички се пръснаха на пода, с изключение на една, в която имаше жълтеникава течност. Беше с надпис „Витриол“. Тя падна на рамото на Уикинс, тапата се измъкна и течността се разля по ръката му. Той изпищя от болка, а Нютон, с разкривени от ярост черти, го ритна в лицето. Уикинс се свлече на пода в безсъзнание.