Когато се свести, беше съвсем тъмно. Огънят в камината бе загаснал, беше студено и във въздуха се носеха натрапчиви миризми. Най-страшното беше, че ясно долавяше миризмата на изгорена плът.
Изправи се. Болката в главата едва не го повали отново на колене. Ръката му пулсираше. Дотътри се до другата стая. Там беше малко по-светло. Луната бе изгряла и всичко беше окъпано в сребърно сияние.
Платът на ризата му бе изгорял, а ръката му беше зачервена и на мехури. Отиде до съда с вода на перваза, натопи в него една риза, която лежеше наблизо, и я сложи върху ръката си.
Значи Нютон се беше добрал до рубиновата сфера. Това беше по-ужасно и от най-лошия му кошмар. Опита се да се съсредоточи — въпреки болката. Влажната материя помагаше, но не много.
Спомни си, че Нютон има часовник в стаята, и отиде да го погледне. Беше минало четири след полунощ. Сигурно дълго бе лежал в безсъзнание. Изруга, загреба вода в шепи, нажабурка си устата и изплю почервенялата течност в съда.
Отново се опита да подреди мислите си, но болката продължаваше да ги заглушава. Нютон беше изчезнал. Сигурно вече наближаваше Оксфорд или пък бе отишъл другаде да се подготви. Съвпадът беше след по-малко от двадесет и четири часа. Какво да направи? Можеше да изпрати съобщение до Оксфорд, но как да се довери на куриер за такъв сериозен въпрос? А и какво точно да съобщи?
След няколко минути, метнал чантата през рамо, облечен с палтото и с шапката на главата, вече бързаше към конюшнята.
Конярчето не беше много доволно че го вижда, но когато получи за услугите си цял шилинг веднага се ободри. Нютон бил минал вечерта, каза момчето, но както винаги мълчал и изглеждал дори още по-сърдит от обикновено.
Уикинс избра една кестенява кобила, най-добрия кон на разположение в момента, и даде таксата на момчето в запечатан плик, за да я предаде на касиера. Каза му също да не се притеснява, защото сам ще обясни всичко на главния коняр, като се върне след няколко дни. В момента имал неотложни дела, за които трябвало да се погрижи незабавно, и не можел да губи нито миг. После изкара кобилата от конюшнята, мина през портите и отпраши по пътя. Едва се държеше на седлото.
В Икуел, село на шейсет мили на запад от Кембридж, смени кобилата с един сив кон, с който мина през Брил, Хортън и Стъдли и накрая Айслип, преди да поеме по пътя, който щеше да го отведе до източните порти на Оксфорд. След час и половина беше пред стените на града. Мина по Мъртън Стрийт, слезе от коня и даде юздите на едно момче, което да го отведе. После тръгна право към Юнивърсити Колидж.
— По дяволите! — възкликна Робърт Хук. — Чумата да го тръшне дано.
И смръкна огромна доза енфие.
Седяха в просторен апартамент в Юнивърсити Колидж, с изглед към главната улица — Робърт Хук го ползваше всеки август като част от хонорара си. Уикинс беше изтощен, ръката и главата му пулсираха от болка. Беше го посрещнал Бойл, който макар също да изглеждаше слаб и изморен, бе настоял незабавно да се погрижи за раните му. С професионална вещина прегледа изгорената ръка на Уикинс и внимателно я превърза. За главоболието му се погрижи, като намаза главата му с мехлем от котешка урина и миши изпражнения, който, знаел го от практика, бил много ефикасен в подобни случаи. Докато възрастният мъж се грижеше за него, Уикинс разказа последните събития в Кембридж. Бойл го изслуша спокойно, като от време на време въздишаше или изпуфтяваше. На няколко пъти спира медицинските си занимания, за да погледне Уикинс с проницателните си зелени очи, сякаш търсеше по лицето му нещо неопределимо. А после дойде Хук, извикан спешно чрез един лакей. Пълна противоположност на Бойл, той реагира бурно, започна да се пени и да ругае, да ръкомаха и да кълне, а накрая се тръшна на един стол до празната камина.
— Този отвратителен човек, този… този… лабораторен плъх — изръмжа той и пак посегна към торбичката си с енфие.
Уикинс смаяно възкликна:
— Сър, моля ви… въздържайте се от…
— Защо да се въздържам? — изкрещя му Хук. — Няма по-добър начин да се опише вашият многоуважаван Лукасов професор. Дори това може би е твърде меко описание. А бих добавил, че вие, сър, не сте много по-различен от него.
В този момент Уикинс разбра защо Нютон така силно ненавижда този човек. Уродливото тяло на Хук беше почти толкова гадно, колкото и характерът му.
— Моля ви, господа — намеси се Бойл. — Мисля, че Джон свободно ще признае пред нас, че е допуснал грешка в преценката на своя съквартирант. Но важното в момента е да търсим решения, а не да сипем упреци.