— Но аз ви предупреждавах и двамата — не отстъпваше Хук. И като се пренасочи от Уикинс към Бойл, добави: — Амбицията на този човек не знае граници. Още тогава ви казах, сър, в Лондон, след лекцията на Рен, че Нютон е надушил нещо ценно.
— Дори не си спомням да е присъствал там — отвърна Бойл.
— Беше застанал в дъното на залата, до вратата. Мернах го от подиума. Не греша. Едва изчака Рен да свърши и изчезна.
— И твърдите, че сте говорили с Рен по въпроса?
— Говорих — потвърди Хук почти шепнешком. — Но той не ми каза нищо. Този човек никога не ме е харесвал.
— Учителю — каза Уикинс, гледаше Бойл. — Съкрушен съм от глупостта, която проявих. Но, ако ми позволите само едно изречение в моя защита, бих казал, че дори ако навреме бяхме усетили, че Нютон знае за съществуването на рубиновата сфера, дори тогава би ми се сторило почти невъзможно да повярвам, че той ще има необходимите знания, за да ни я измъкне изпод носа. Нито бих могъл да предположа, че ще знае какво да прави с нея, ако я вземе.
— Нали твоята задача, тъпако, беше да наблюдаваш този демон! — избухна Хук.
— Господа — рече Бойл. — Нямам нито силите, нито желанието да повтарям каквото вече казах тази нещастна утрин. Трябва да прекратите с враждите, иначе всичко може да бъде изгубено. Ако не започнете да се държите с подобаващите ви достойнство и мъдрост, нашият приятел Исак Нютон ще се окаже победител. И не се заблуждавайте, той е много силен противник.
Всички замълчаха. Едва сега Уикинс забеляза, че през отворения прозорец долита шумът на града. Беше почти девет сутринта и макар студентите да бяха във ваканция, в Оксфорд кипеше живот, чуваше се обичайната утринна глъч, виковете на търговците и трополенето на каруци по главната улица. Някъде в далечината, където строители поправяха покрива на един колеж, отекваха ударите на чукове и се чуваше стържене на триони.
— Какво мислите, Учителю? — попита Хук, избягваше да гледа към Уикинс. — Знаете моите чувства към Нютон. Той е един надут пуяк. Но само глупак би отрекъл, че е блестящ учен.
— Думите ти са както винаги груби, Робърт, но разбира се, верни. Боли ме да го кажа, но се опасявам, че трябва да допуснем най-лошото. Нютон сигурно има помощници. Това е необходимост, която дори той не може да избегне, независимо колко би искал да е сам, естествено. Трябва да допуснем също, че тези хора са в града от известно време и че макар да не сме успели да го разберем, са си изцапали ръцете. Всички знаем какво представлява този ритуал.
— Господа, ако бездействаме, ни грози страшна опасност. Трябва всеки от нас — той погледна Хук така, че и по-силен мъж би се вцепенил — да направи всичко по силите си, та довечера да спрем Лукасовия професор. Времето е срещу нас, приятели. Трябва незабавно да се заемем с приготовленията.
Кабинетът на главен инспектор Мънро беше студен и неприветлив като самия него. Бюрото му заемаше една трета от стаята и беше празно, ако не се броеше супермодерният компютър, двата телефона и поставката с химикалки. По стените нямаше картини и снимки, едно почти умряло растение спускаше листа от почти празната секция. Два изтъркани стола бяха поставени в двата края на бюрото, с лице към пластмасовия въртящ се стол на Мънро. Но не това забелязваше първо посетителят, а мириса: неприятна смесица от миризми на храна за бърза консумация. Явно, помисли Лора, докато сядаше на стола, предложен й от главния инспектор, Мънро беше човек, за когото истинският обяд е загуба на време и пари.
Едната стена на стаята беше от стъкло. Зад нея се виждаха работните помещения на другите служители в управлението — там по стените висяха всякакви карти и диаграми. Работеха компютри, светеха екрани, по бюрата седяха униформени и цивилни полицаи, едни загледани в екраните, други с кафе в ръка, трети облегнати назад в столовете си, с крака върху бюрата. Някои разговаряха оживено с колегите си, преглеждаха документи, пишеха в бележници, щракаха по клавиатури или говореха по телефона.
Беше 19:45, но тази сцена явно можеше да се наблюдава по всяко време на денонощието. Беше светло, шумно и кипеше усилена дейност. Без значение кой е градът, полицейските участъци, както Лора знаеше от личен опит, никога не спят.
Почти се сепна, когато осъзна, че Мънро и Филип са вперили поглед в нея.
— И така, госпожо Нивън — започна Мънро, забил черните си настойчиви очи в нея. — Твърдите, че разполагате с информация, която ще подпомогне моето разследване.
Гласът му издаваше само малка част от скептицизма и раздразнението, които Лора беше сигурна, че изпитва. Беше срещала хора като него, дори твърде често. Мънро беше типичен представител, британски еквивалент на коравите американски ченгета, с които бе работила като криминален репортер. Мъжете като главния инспектор не се поддаваха на женските оръжия, които тя иначе така успешно използваше в мъжка компания, и не се впечатляваха от таланта й да убеждава и да постига своето, който при други обстоятелства й вършеше чудесна работа. От друга страна обаче тя ясно съзнаваше, че хората като Мънро са най-добрите полицаи. Те всички сякаш нямаха личен живот или емоционални проблеми, нищо, което да ги направи уязвими или да ги отклони от непосредствената задача.