Сега, вече настанил се в „Мечата яма“, изведнъж се почувства страшно изморен. Имаше нужда от сън, но вълнението не му позволяваше да се отпусне и да заспи. Хапна малко супа и се опита да почете на вечерната светлина; наблюдаваше с безразличие как един плъх прекоси стаята по дървения под. Според уговорката точно в десет чу стъпките на своя човек по коридора отвън, а след малко и тихото почукване на вратата. Стана и отвори. На прага стоеше Никола Фатио дю Дуйли. С буйните си черни къдрици изглеждаше по-млад и по-красив, отколкото го помнеше Нютон, а не се бяха виждали само три седмици. Нютон го покани да влезе и гостът пристъпи напред с широка усмивка. Прегърнаха се.
— Лицето ти — каза Фатио загрижено.
— Не е сериозно — отвърна Нютон бързо и се извърна.
— Изглеждаш ми притеснен, приятелю. Случило ли се е нещо?
— Дребен инцидент в Кембридж. Но нищо, от което да се безпокоиш, скъпи Фатио. Е, подготви ли всичко?
— Постарах се с всички сили, сър. Това, което поиска, не беше лесно. Но направих най-доброто, което може да постигне човек. Двамата с Ландсдаун сме тук от две седмици и осигурихме необходимите доставки. Проверявам сандъците всеки ден и макар че не можем да губим нито секунда повече, мисля, че всичко ще мине добре.
— Това са добри новини — каза Нютон, загледан в младото красиво лице на дю Дуйли.
— На сигурно място ли е съкровището?
— Разбира се. Дай сега да повторим процедурата още веднъж.
След половин час двамата излязоха заедно от странноприемницата.
Колежът беше близо. Там ги посрещна трети човек — те винаги го наричаха господин Ландсдаун. Беше още по-висок от Фатио, но за разлика от него, беше мускулест, а не слаб. Косата му бе посивяла по слепоочията.
— Радвам се да ви видя — каза Ландсдаун. — Носите ли всичко?
Нютон се потупа точно под лявото рамо.
— Всичко е тук.
— Тогава да започваме. Последвайте ме.
Ландсдаун ги преведе първо през двора, а после и през една врата, която водеше към дълъг тесен коридор с множество врати от двете страни. Когато стигнаха до четвъртата врата вляво, спряха. Ландсдаун извади ключ и го пъхна в ключалката. После хвана дръжката на вратата, завъртя ключа и леко я натисна.
Точно пред тях се намираше още една врата. Беше отворена и зад нея се виждаха тесни каменни стълби, виеха се надолу и изчезваха в мрака. На стената имаше факла. Ландсдаун я взе и ги поведе надолу.
Скоро се озоваха в стая, отрупана с лавици, натежали от стотици бутилки вино, портвайн и бренди: винарската изба на колежа. Ландсдаун ги заведе до дъното на сводестото помещение и спря до стената. Тя беше от камък, студена и влажна. Ландсдаун бавно започна да я опипва. Държеше факлата близо до камъка, но сякаш се ориентираше повече с ръка, отколкото с очите си. След няколко мига напипа малка метална халка, дръпна я и всички чуха шум, наподобяващ падането на нещо тежко. Много бавно една каменна плоскост в стената се отмести и на нейно място зейна отвор, не по-широк от човешки рамене.
Ландсдаун се обърна към спътниците си:
— Е, господа, на прага сме. Готови ли сте да започнем?
В пет сутринта къщата на Филип беше изпълнена с особено очарование, което до голяма степен липсваше в живота на Лора през последните две десетилетия. В Гринидж Вилидж пет сутринта не беше по-различно време от всеки друг час на денонощието. В своя апартамент тя чуваше постоянния шум на трафика, воя на сирените и свиренето на клаксони денем и нощем — фонов шум, с който беше свикнала и който забелязваше едва когато вече го нямаше. Но тук, в това спокойно селце до Оксфорд, в ранните часове на утрото, трафикът на Ню Йорк й изглеждаше толкова реален, колкото и Пинокио.
Беше се загърнала с едно вълнено одеяло и се опитваше да се стопли до електрическата духалка, докато чакаше чайника да заври. После, с чаша горещо кафе, мина през вестибюла и влезе в дневната. Таванът беше с ниски греди, а витражните прозорци с формата на арки. Подът изскърца и тя затвори вратата, за да не събуди Филип и Джо, които спяха на горния етаж. Светна лампите и отиде до камината. Тя все още бе леко топла от миналата нощ, когато Том беше дошъл да види Джо и бяха открили толкова много за датите на убийствата — двете вече извършени, и онези, които със сигурност щяха да последват. Всъщност, ако беше права, това означаваше, че в този момент някъде недалеч оттук една млада жена лежи мъртва. Тялото й вероятно още не беше открито.