Може би убийствата бяха потънали в забрава. Колко ли щателно са се провеждали полицейските разследвания по онова време? Дали са ги отразявали в медиите? Дали е имало местен вестник в Оксфорд преди повече от век и половина?
Имаше толкова много въпроси, а съвсем малко отговори. Но по-лошото беше, че всеки път, когато си мислеше, че е повдигнала леко завесата на мистерията, в скута й се изсипваха още загадки. А тя разполагаше само с отделни парченца от мозайката, с късчета, които не си пасваха. Дори на моменти й се струваше, че са от съвсем различни мозайки, а новите парченца, които откриваше, въобще не пасваха на никое от останалите. Замисли се дали да не порови и в други конспиративни сайтове, но нямаше голямо желание.
В едно обаче беше убедена — имаха работа със съвременен убиец, който действаше по някакъв странен астрологичен график, и, ако можеше да се вярва на брат Норман, нещо много подобно се беше случило по време на последния съвпад, а вероятно и по време на предишния и на още по-предишния. И връзката беше астрологията, окултизмът, някаква налудничава алхимична идея. Дългогодишният й опит като криминален репортер в света на нюйоркските убийства и корупция не й помагаше много. Но докато гледаше разсеяно екрана и думите на брат Норман се размазваха пред очите й, изведнъж осъзна коя трябва да е следващата й стъпка.
След два часа Лора беше във влака на път за Лондон и гледаше през мръсния прозорец росните полета, които прелитаха покрай нея. Не събуди Филип, но му остави бележка, че заминава за Лондон, за да провери нещо, а ако той научи някакви новини, незабавно дай се обади на мобилния.
Идеята да посети Чарли Тъкър вече изглеждаше очевидна. Той беше сред най-добрите й приятели, докато учеше в Оксфорд, а и след това известно време поддържаха връзка. Чарли беше един от най-интересните и динамични хора, които бе срещала. Произхождаше от необичайно работническо семейство от Есекс. Баща му имаше сергия на пазара за плодове в Саутенд, а майка му, бивша стриптийзьорка, беше починала от рак на тридесет и девет. Чарли бе влязъл в Оксфорд същата година с най-висок успех в страната, но от самото начало не бе харесал нито града, нито университета. Беше убеден социалист, на три пъти едва не го бяха изключили за активна дейност, а преди да навърши двадесет и една, вече го бяха разследвали от МИ-6 за участие в екстремистка лява групировка. В трети курс така се беше посветил на митинги, демонстрации и тайни анархистки акции, че за малко да си пропусне държавните изпити. Най-учудващото беше, че въпреки всичко това отново бе с най-добър успех по математика.
Лора никога не беше проявявала и най-малък интерес към политиката и може би това стоеше в основата на тяхното приятелство. Като американка, тя не се интересуваше много от съвременната британска политика, макар че политиката на предходните векове винаги я беше впечатлявала, което доста й помогна в курса по ренесансово изкуство. Харесваше Чарли заради енергичността, духовитостта и изключително острия му ум. А той я харесваше, според нея, защото не оспорваше политическите му възгледи — тя беше бял лист, върху който той можеше да напише какъвто лозунг пожелае.
Когато Лора си тръгна от Оксфорд, Чарли тъкмо беше започнал да пише докторат на тема „Теория на множествата при криптирането“, една тема, както й пишеше в писмата, която била възможно най-отдалечена от човешкото ежедневие и битовизъм. Това, изглежда, го задоволяваше, докато един ден, без никаква видима причина, той напусна университета и изчезна. В последното писмо, което й беше пратил от Оксфорд, само казваше, че си тръгва — без никакви обяснения и подробности.
И всичко си остана така допреди година, когато Лора ненадейно получи картичка в Гринидж Вилидж. Беше от Чарли, с клеймо от Лондон. Пишеше й, че ще идва в Щатите, и я питаше дали иска да се видят в Ню Йорк.
Чарли, разбира се, не одобри Щатите, макар Лора да четеше в очите му скрито възхищение от целия този блясък. Срещнаха се в едно бистро на 34-та улица и тя слушаше насмешливите му забележки относно суетата на Манхатън, което според нея беше начин да прикрие дълбоко скритото признание, че този град е наистина зашеметяващ.
Чарли вече беше малко над четиридесетте и, както сам признаваше, беше уморен: уморен от радикализма, от безплодието на усилията си, от живота. За малко щял да зареже всичко, така й каза. Но преди десет години започнал да пише книга за един кръг математици от тринадесети век, известни като Оксфордските сметачи: Уилям Хейтсбъри, Ричард Суайнсхед, Джон Дъмбълтън и най-вече Томас Брадуардин. Така и не я завършил, но проучванията по нея го отвели до философа-еретик Роджър Бейкън, а оттам и до света на средновековния окултизъм.